Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Всички бяха неспокойни след откриването на червенооките паршенди. След като в онази нощ нападение не последва, Далинар поведе и трите войски във втори ден поход.
Бавно доближаваха центъра на платата — поне според изчисленията на Шалан. Вече бяха доста отвъд проучените от съгледвачите местности. Сега трябваше да разчитат на картите на младата жена.
Навесът отново се разтвори и вътре прекрачи Телеб с пленника. Далинар повери „Рлаин“ на върховния господар и на личната му гвардия, понеже не му хареса колко го защитаваха мостовите. Той обаче покани лейтенантите им — Белязания и готвача-рогоядец, когото наричаха Скалата — на разпита. И двамата влязоха след Телеб и хората му. Генерал Хал и Ренарин бяха в друга палатка с Аладар и Роион и преглеждаха тактиката за времето, когато ще доближат стана на паршендите.
Навани се попривдигна в стола, наведе се напред и присви очи към пленника. Шалан искаше да присъства, но Далинар ѝ обеща всичко да бъде записано за нея. За щастие Отецът на Бурите ѝ бе дал някакъв разум и тя не настоя. На Далинар му се струваше опасно толкова много от тях да се намират близо до този съгледвач.
Той смътно си спомняше за парша-гвардеец, който от време на време беше заедно с мъжете от Мост Четири. Човек можеше да срещне парши навсякъде, но щом този взе да носи копие, веднага стана забележим. Не че имаше нещо друго забележително в него — все същото набито тяло, пъстра кожа и безизразни очи.
Създанието пред него въобще не беше такова. Представляваше завършен паршендски воин, с оранжевата черупка на главата и с плочите на гърдите, бедрата и ръцете. Беше висок колкото алет, а и по-мускулест.
При все че не носеше оръжие, стражите му се държаха, сякаш е най-опасното нещо на това плато — а той вероятно бе точно това. С пристъпването си той отдаде чест на Далинар с ръка на гърдите. Като останалите мостови. На челото си носеше тяхната татуировка — тя се издигаше нагоре и се сливаше с черупката на главата му.
— Седни — нареди Далинар и кимна към столчето в средата.
Рлаин се подчини.
— Съобщават ми — започна Далинар, — че отказваш да ни разкриеш каквото и да било за намеренията на паршендите.
— Те не са ми известни — отвърна Рлаин. Служеше си с ритмичните напеви на паршендите, но говореше алетски много добре. По-добре от кой да е парш, когото Далинар бе чувал.
— Бил си съгледвач — продължи Далинар със сключени зад гърба ръце. Стараеше се да се извисява над паршенда, но достатъчно надалеч, та оня да не може да посегне към него, без най-напред Адолин да застане насреща му.
— Тъй вярно.
— Колко време?
— Около три години — обясни Рлаин. — В различни военни лагери.
Застанал наблизо, Телеб — с махнато забрало — се извърна и вдигна вежда към Далинар.
— Отговаряш, когато аз те питам — подзе Далинар. — Но не и на останалите. Защо?
— Вие сте мой началник.
— Ала ти си от паршендите.
— Аз…
Той сведе поглед към земята, а раменете му се смъкнаха. Вдигна ръка до главата си и я докосна точно на гънката на кожата, там, където свършваше черупката.
— Нещо много лошо става, сър. Гласът на Ешонаи… на платото оня ден, когато тя дойде, за да се срещне с принц Адолин…
— Ешонаи — подкани го Далинар. — Паршендският Мечоносец?
До него Навани дращеше върху хартията и записваше всяка изречена дума.
— Да. Тя бе мой началник. Сега обаче…
Той вдигна очи и въпреки непривичната кожа и особения изговор Далинар разпозна върху лицето му скръб. Ужасна мъка.
— Сър, имам основания да смятам, че всички, които познавам… всички, които съм обичал… са унищожени, а на тяхно място са останали чудовища. Може би слушачите, паршендите — вече не съществуват. Нищо не ми е останало…
— Останало ти е — обади се Белязания иззад пръстена от гвардейци. — Ти си от Мост Четири.
Рлаин го изгледа.
— Аз съм предател.
— Ха! — обади се Скалата. — Е, дребна неприятност. Може да бъде оправена.
Далинар махна с ръка, за да накара мостовите да замълчат. После погледна Навани и тя му даде знак да продължи.
— Кажи ми — рече Далинар — как си се укривал сред паршите.
— Аз…
— Войнико — ревна Далинар. — Това е заповед.
Рлаин се надигна на столчето. Невероятно, но сякаш искаше да се подчинява — като че се нуждаеше от нещо, което да му дава сила.
— Сър — обясни Рлаин. — Просто е нещо, което моят народ може да прави. Ние си избираме форма в зависимост от нуждите си, в зависимост от работата, която имаме да вършим. Една от тези форми — безличната — прилича много на паршите. Лесно е да се укрием сред тях.