Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Той се спря и я изгледа изненадано. После изръмжа — лицето му не се виждаше.
— Виждам Ясна в теб.
Шалан рядко бе получавала такава похвала.
В дъжда се залюляха и се приближиха светлини. Войниците носеха светилници със сфери. Вата и хората му дотърчаха — оставени бяха назад, а Мост Четири ги задържа за миг.
— Много добре, Сиятелна — обърна се Далинар към Шалан. — Засега тайната ти ще остане тайна. Ще разговаряме по-нататък, след като този поход приключи. Чела си за моите видения?
Тя кимна.
— Светът ще се промени — започна Далинар и пое дълбоко дъх. — Ти ми даваш надежда, истинска надежда, че можем да го променим в правилната посока.
Съгледвачите отдадоха чест и хората от Мост Четири се разделиха, за да допуснат водача им до Далинар. Човекът бе пълен, с широкопола кафява шапка, която ѝ напомни за шапката на Воал. Носеше войнишки гащи, но над тях — кожена дреха, а и определено не изглеждаше готов за бой.
— Башин — заговори го Далинар.
— Паршендите са на съседното плато, сър — започна Башин и посочи. — Натъкнаха се на един от разузнавателните ми отряди. Момчетата бързо вдигнаха тревога, но загубихме и тримата.
Далинар тихичко изруга, после се обърна към Върховния господар Телеб — той дойде от другото направление в Броня, която беше боядисал в сребърно.
— Вдигай войската, Телеб. Всички в бойна готовност.
— Слушам, Сиятелни господарю — отвърна Телеб.
— Сиятелни господарю Далинар — продължи Башин. — Момчетата убиха един от ония черупкоглави, преди да загинат. Сър… трябва да го видите. Нещо се е променило.
Шалан потрепера и се почувства мокра и простинала. Разбира се, беше си взела непромокаеми дрехи, но това не значеше, че стоенето на дъжда е приятно. Останалите носеха връхни дрехи, ала май не обръщаха особено внимание на дъжда повече от това. Вероятно смятаха за неизбежно измокрянето по време на Дъждовния сезон. Още нещо, за което защитеното ѝ детство не я бе подготвило.
Далинар не възрази, когато Шалан потегли с него към близкия мост — един от по-подвижните, носен от мостовите отряди на Каладин, мъже с дъждобрани и шапки с козирки. От другата страна на моста войници влачеха нещо и пред тях вървеше мъничка водна вълна. Тялото на един от паршендите.
Шалан бе виждала само трупа, който откри в пропастта с Каладин. Беше го нарисувала по-рано, а този тук изглеждаше съвсем различно. Имаше коса — е, нещо като коса. Тя се наведе и установи, че е по-гъста от човешката, а и на пипане бе твърде… гладка. Това ли беше точната дума? Лицето бе шарено, като на паршите, като това имаше яркочервени черти през черното. Тялото беше стройно и силно, а и нещо бе прораснало и стърчеше изпод кожата на откритите ръце. Шалан го докосна и го намери твърдо и неравно, като черупка на краб. Всъщност лицето бе покрито с някаква тънка, грапава черупка точно над бузите; тя продължаваше по страните и отзад на главата.
— Такъв вид не сме виждали преди, сър — обърна се Башин към Далинар. — Погледнете тези ръбове. Сър… някои от убитите момчета имаха изгаряния. В дъжда. Най-страшното нещо, което съм виждал…
Шалан вдигна поглед към тях.
— Какво искаш да кажеш с това „вид“, Башин?
— Някои паршенди имат коса — обясни мъжът. Беше тъмноок, но очевидно високопоставен, въпреки че нямаше военен чин. — Други са с черупка. Ония, които срещнахме навремето с крал Гавилар, те бяха… различно устроени от тия, с които се бием.
— Имат обособени подвидове? — предположи Шалан. Такива бяха и някои кремлинги — живееха в кошери, имаха различни функции и разнообразни форми.
— Може би намаляваме броя им — обърна се Далинар към Башин. — Принуждаваме ги да изпращат в боя тяхното съответствие на светлооките.
— А изгарянията, Далинар? — попита Башин и се почеса по главата под шапката.
Шалан протегна ръка, за да провери цвета на очите на паршенда. Дали и те като хората имаха светлооки и тъмнооки? Тя повдигна клепача.
Окото под него беше съвсем червено.
Тя изпищя, отскочи назад и дръпна ръка към гърдите си. Войниците изругаха и се заоглеждаха, а мигове по-късно в ръката на Далинар се появи неговият Меч.
— Червени очи — прошепна Шалан. — Вече се случва.
— Червените очи са просто предание.
— Ясна имаше цял бележник със споменавания за това, Сиятелни господарю — разтреперано изрече Шалан. — Пустоносните са тук. Времето е малко.