Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Закуцука през лагера с патерицата, която Лопен му донесе, ако и да възразяваше, че е твърде рано да става и да се движи.
Станът още пустееше, ако не се броеше някой и друг парш, помъкнал дърва от горите или чували със зърно. В лагера не пристигаха никакви вести за похода. Навярно кралят бе получил нещо по далекосъобщителя, ала не го споделяше с всички останали.
В името на Бурите, това място е призрачно, рече си Каладин, докато куцаше край празните казарми. Дъждът пердашеше чадъра, който Лопен закрепи за патерицата. Вършеше работа. Почти. Подмина разни дъждовни духчета, които излизаха из земята като сини свещи и имаха само по едно око отгоре, по средата. Страшнички бяха. Каладин открай време не ги харесваше.
Бореше се с дъжда. Имаше ли някакъв смисъл в това? Все едно дъждът искаше той да стои вътре, та затова излезе. Дъждът искаше той да се поддаде на отчаянието и Каладин се застави да мисли. Като бяха деца, Тиен му помагаше да разсее унинието. А сега дори самата мисъл за Тиен го караше да помръква още повече. Но не можеше да го избегне. Дъждовният сезон му напомняше за неговия брат. За смях в надвисналата тъма, за бодра радост и безгрижен оптимизъм.
Тези образи воюваха с образите на смъртта на Тиен. Каладин стисна очи и опита да пропъди спомена. За посичането на крехкия, почти необучен юноша. Войниците от ротата на Тиен го бяха сложили в първата редица като примамка; пожертваха го, за да забавят противника.
Каладин стисна зъби и отвори очи. Никакво униние. Без повече хленч и самосъжаление. Да, загуби Сил. През живота си загуби мнозина, които обичаше. Щеше да преживее тази болка, както преживя и другите.
Продължи куцукащата обиколка на казармата. Правеше това по четири пъти на ден. Понякога Лопен идваше с него, но днес Каладин беше сам. Джапаше през локвите и усети, че се усмихва, понеже беше с ботушите, които Шалан му открадна.
Не повярвах и за миг, че е рогоядка, рече си той. Трябва да се постарая да го узнае.
Спря, облегна се на патерицата и се вгледа през дъжда към Пустите равнини. Не виждаше далече. Мъглицата на дъжда му пречеше.
Върнете се невредими, пожела той на участниците в похода. Всички. Този път не мога да ви помогна, ако нещо се обърка.
Скалата, Тефт, Далинар, Адолин, Шалан, всички от Мост Четири — бяха там, без него. Колко по-различно място щеше да е светът, ако Каладин беше по-добър човек? Ако беше използвал силите си и се беше върнал в лагера заедно с Шалан, изпълнен със Светлина на Бурята? Толкова близо бе до това да разкрие на какво е способен…
Обмисляш го от седмици, каза си той. Нямаше да го направиш. Беше прекалено уплашен.
Омразно му беше да го признае, ала това беше истината.
Е, ако подозренията му за Шалан се оправдаеха, Далинар щеше и така да се сдобие със своя Сияен рицар. Навярно тя щеше да се справи по-добре.
Продължи да куцука и свърна обратно към казармата на Мост Четири. Спря, когато видя изискана конска карета с кралския знак, която чакаше пред сградата.
Каладин изруга и забърза. Лопен изтича да го пресрещне, без чадър. Мнозина се отказваха от опитите да се опазят сухи през дъждовния сезон.
— Лопен! Какво става?
— Той те чака, ганчо — отвърна Лопен и настойчиво размаха ръка. — Самият крал.
Каладин закуцука още по-бързо към стаята си. Вратата беше отворена и той надзърна. Видя Елокар, който стоеше и оглеждаше тясното помещение. Моаш пазеше на вратата, а Така — бивш кралски гвардеец — стоеше по-близо до краля.
— Ваше Величество? — обади се Каладин.
— А, мостови — откликна кралят. Страните му бяха зачервени. Пил беше, макар да не изглеждаше пиян. Каладин разбираше. Далинар с неговия неодобрителен поглед го нямаше за някое време и навярно беше приятно да се поотпусне с бутилката.
Когато за пръв път срещна Елокар, Каладин заключи, че му липсва величественост. Странно, обаче сега мислеше, че Елокар изглежда като крал. Не че той се беше променил — имаше си царствените черти, възголемия нос и снизходителните обноски. Промяна имаше у Каладин. Нещата, които той някога свързваше с монархията — чест, силна войска, благородство — бяха заменени с не дотам вдъхновяващите качества на Елокар.
— Наистина ли това е всичко, което Далинар дава на един от своите офицери? — попита Елокар и обхвана с жест стаята. — Какъв човек. Очаква всички да живеят скромно като него. Все едно напълно е забравил как да се наслаждава.
Каладин погледна Моаш, който сви рамене и Бронята му тракна.
Кралят се прокашля.
— Казано ми беше, че си твърде слаб, за да дойдеш да ме видиш. Виждам, че може и да не е така.