Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Добре. Разкажи ми за проблемите, които си имал на една от моите любими сенки.
— Защо не — отвърнах и аз и се заех още веднъж да изложа проклетото нещо. Този път обаче имах чувството, че ще ми е за последно. Разбереше ли веднъж Флора, че информацията е поверителна, моят разказ щеше да престане да бъде тайна за един куп хора.
Оказа се, че Флора не разполага с полезна информация по моя случай, която да иска да сподели. След като привърших, двамата си побъбрихме още известно време, предимно за местните клюки, след което тя най-накрая реши да хапне нещо, отплува към масата и не се мярна повече.
Говорих и с някои от останалите — за Кейн, за баща ми. Не успях да чуя нищо ново. Запознах се с един куп хора, които не бях срещал до момента. Известно време се опитвах да запаметя лавината от нови имена и връзки, тъй като не се сещах за нищо по-интересно, с което да се захвана.
Когато хората започнаха да се разотиват, аз се опитах да се измъкна едновременно с Рандъм.
— По-късно — каза ми той, докато минаваше край мен заедно с малка група мъже, с които водеше разговор.
Отидох до покоите си и се опънах на леглото. Когато назрява сериозен проблем, най-добре е човек да не пропуска и най-малката възможност да подремне.
След известно време заспах и засънувах…
Разхождах се из фигурната градина зад двореца. С мен имаше още някой, но не знаех кой. Явно беше без значение. Изведнъж чух странен вой. От близките храсти се разнесе ръмжене. Огледах се и отначало не видях нищо. Но след това, най-ненадейно, те се озоваха там — три огромни, подобни на кучета твари, като тази, на която бях светил маслото в апартамента на Джулия. Изчадията бяха хукнали през градината право към мен. Воят продължаваше, но той явно не идваше от тях. Животинчетата засега само ръмжаха и се лигавеха. И тогава, също тъй ненадейно, аз осъзнах, че това е сън. Бях го сънувал вече няколко пъти, но винаги се бях събуждал преди да разбера какво става накрая. Въпреки това усещането за нещо ужасно продължи да си бъде все тъй реално. Зверовете все така се носеха към мен. Телата им излъчваха някакво бледо, разкривено сияние, през което не се виждаше градината, а по-скоро нещо като гора. Щом се приближиха достатъчно, те скочиха, за да ме атакуват, но сякаш срещнаха някаква невидима стена и паднаха на земята. Зверовете изръмжаха и се изправиха на краката си, след което отново се хвърлиха към мен и отново не успяха да ме достигнат. Сякаш бях застанал под стъклен похлупак или в центъра на магическа сфера. После воят се засили, приближи се и съществата загубиха интерес към мен.
— Иха-а! — каза Рандъм. — Трябва да ти взема някаква такса за събуждане от кошмар.
… Бях буден и лежах в леглото си. Прозорецът ми беше притъмнял. Осъзнах, че Рандъм се е опитал да се свърже с мен чрез Картите и след установяването на контакта е успял да се настрои на вълната на съня ми.
Прозинах се и му отправих мисления си отговор:
„Благодаря.“
— Разсъни се и ела да поговорим — каза той.
— Добре. Къде си сега?
— На долния етаж, в малката дневна, южно от официалната приемна. Пия кафе. Заслужил съм си го.
— След пет минути съм при теб.
— Чакам те.
Рандъм избледня. Седнах в леглото, после завъртях краката си към едната му страна и станах. Отидох до прозореца и го разтворих широко. Вдишах от освежителния въздух на есенната вечер. На сянката Земя беше пролет, а в Амбър — есен. Двата ми любими сезона. Логично беше да се чувствам изпълнен с енергия, окрилен. Вместо това, дали заради някакъв номер, който ми изигра нощта, или пък заради проточилия се в реалността край на моя сън, аз сякаш чух последната нотка на протяжния вой. Потръпнах и затворих прозореца. Прекалено силно сме обвързани със сънищата си.
Намерих въпросната стая на долния етаж и се разположих на едно от канапетата. Рандъм ме остави да изпия около чаша и половина от кафето, преди да каже:
— Разкажи ми за Дяволския чекрък.
— Той е нещо като… парафизично устройство за проследяване и едновременно с това библиотека.
Рандъм остави чашата си и главата му се килна на една страна.
— Ще ми го разясниш ли малко по-подробно? — каза той.
— Ами, работата ми в областта на компютрите ме наведе на мисълта, че принципите, по които те оперират с базите данни, биха могли да се използват по доста интересен начин на места, където компютърният хардуер не би могъл да работи — започнах аз. — С други думи, трябваше да намеря такава Сянка, където операциите, заложени в основата на един компютър, биха протичали по приблизително същия начин, но благодарение на физическа конструкция, периферни устройства и енергийни източници с коренно различен произход.