Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Докато си мислех за тези неща, пътеката сви към западния склон на Колвир и стана по-стръмна. Всъщност Рандъм не ми бе казал да зарежа всичко, което Дяволския чекрък бе успял да събере до момента. Той поиска от мен просто да го изключа. Това ми даваше възможността да тълкувам думите му по най-изгодния за мен начин. Реших, че имам правото първо да проверя всичко, да видя как функционират системите и да коригирам програмите, докато се убедя, че съм отстранил и последния недостатък. Така щях да успея да приведа системата в по-устойчиво състояние преди да я изключа и нямаше да загубя нищо — паметта щеше да бъде непокътната, когато дойдеше време да възстановя отново функциите на чекръка.
Може би…
А дали нямаше да е още по-добре, ако след като всичко бъде тип-топ, включително няколкото нива на сигурност и паролите, да се свържа отново с Рандъм и да му демонстрирам всичко в нова светлина? Дали тогава Дяволския чекрък нямаше да му хареса? Ако ли пък не, нищо не ми пречеше веднага след това да го изключа. Но най-вероятно Рандъм щеше да промени мнението си. Струваше си да помисля върху това…
Проведох няколко тренировъчни разговора с Рандъм, докато луната се спусна от лявата ми страна. Почти бях преполовил склона на Колвир и слизането бе станало доста по-лесно. Струваше ми се, че вече почвам да усещам как силата на Лабиринта намалява.
Спрях още няколко пъти, за да пия вода и веднъж, за да изям един сандвич. Колкото повече се замислях, толкова повече се убеждавах, че Рандъм само ще се разгневи, ако направя това, което бях замислил. Той вероятно дори нямаше да ме изслуша докрай. От друга страна, аз също се бях поразгорещил.
Предстоеше ми обаче дълго пътуване, с няколко прехода през Сенките, и времето най-вероятно щеше да ми стигне, за да обмисля всичко още веднъж.
Небето вече бе започнало да избледнява, когато прекосих един скалист скат, за да се озова в началото на онази широка пътека в подножието на Колвир, която водеше на северозапад. Загледах се в една група от дървета от другата страна на пътя, между които имаше и едно по-голямо, служило ми често за ориентир в моите пътувания и…
Последва заслепяващ проблясък и гръм, сякаш причинен от избухването на бомба, след което дървото проскърца и се разцепи на две до корените си на по-малко от сто метра от мен. Прикрих очи, заслепен от мълнията. Минаха още няколко секунди преди ехото от гърма и скърцането на дървесината да заглъхне.
Тогава един глас изкрещя:
— Върни се!
Реших да приема вика като покана за разговор.
— А не можем ли първо да го обсъдим? — отвърнах аз.
Отговор не последва.
Проснах се върху лекия склон встрани от пътя и след това пропълзях до едно място на разстояние няколко мои ръста, което ми осигуряваше по-солидно прикритие. Останах там за известно време, като се ослушвах и оглеждах с надеждата, че който и да бе авторът на този ефектен трик, той рано или късно ще издаде с нещо местонахождението си.
Нищо не се случи и аз хвърлих един последен поглед на горичката и на онази част от склона, по която бях слязъл дотук. От този ъгъл едва ли щях да забележа нещо, макар разстоянието да не беше голямо.
Призовах образа на Логрус и две от неговите линии се превърнаха в мои ръце. Този път се протегнах не към Сенките, а към склона, където бях забелязал една солидна скала, кацнала върху куп други.
Захванах се за скалата и опитах да я бутна. Беше прекалено тежка, за да успея лесно да я катурна, затова започнах да я клатя. Отначало успявах само да я помръдна едва-едва, но постепенно успях да я доведа до равновесната й точка и тя се преобърна надолу по склона. Скалата се стовари върху останалите камънаци и предизвика малка каменна лавина. Докато ставаше това, аз се протегнах и смъкнах още няколко и те също се затъркаляха след нея. По този начин успях да подроня основата под цял каменен пласт, който потегли надолу с гръм и трясък.
Докато изтеглях линиите, усетих как земята потреперва. Не че имах намерение да дам чак такова представление. Скалите се плъзгаха, подскачаха и, прелитайки последните няколко метра, се сгромолясваха върху горичката. Виждах как дърветата се прегъват и как някои от тях се прекършват, чувах ги да пращят, да проскърцват и да пропукват.