Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Там нямаше никой. Чудесно.
Тъкмо бях излязъл от сградата и се канех да отпраша по пътеката, когато една черна лимузина спря до мен и аз чух приглушеното жужене от спускането на едно от автоматичните й стъкла. След това нещо проблесна в червено.
— Влизай, Мерлин — ми каза един познат глас.
— Файона!
Отворих вратата и се плъзнах вътре. Тръгнахме на мига.
— Е, как мина? — попита ме тя.
— В какъв смисъл?
— Тя ли се оказа човека, с който трябваше да се срещнеш в бара?
Не бях си и помислял за това, докато Фай не ме попита.
— Ами — казах аз малко по-късно, — не е изключено да е била и тя.
Тя излезе на пътя и подкара колата в посоката, от която бяхме дошли преди това.
— Какви игрички се опитваше да ти играе? — попита Файона.
— Какво ли не бих дал, за да разбера — отговорих аз.
— Разкажи ми какво стана — каза тя, — и не се стеснявай да ми спестиш някои от детайлите.
— Ами, добре — отговорих аз и разказах на Файона какво се бе случило.
Стигнахме до паркинга на кънтри-клуба, преди да бях приключил с разказа си.
— Защо се върнахме тук? — попитах аз.
— Защото оттук взех колата. Не е изключено да е на някой от приятелите на Бил. Помислих си, че ще е хубаво да я върнем.
— Значи си използвала Картата, която нарисувах?
— Да, веднага щом вие отидохте да танцувате. Наблюдавах ви за около час, предимно от верандата. Май че ти бях казала да бъдеш нащрек.
— Съжалявам, бях доста отнесен.
— Бях забравила, че по тия места не сервират абсент. Наложи се да погълна някаква маргерита.
— Съжалявам и за това. После си запалила колата по изпитания метод с жичките и си ни последвала?
— Да. Изчаках на паркинга пред сградата и запазих възможно най-периферна връзка с теб чрез твоята Карта. При най-малката опасност щях да дойда, за да ти помогна.
— Благодаря ти. Доколко периферна беше връзката?
— Не си падам по воайорството, ако за това намекваш. Но можеш да смяташ, че съм в течение на събитията.
— Има още доста подробности, за които не знаеш.
— Спести ми ги — каза тя, — засега. Има само едно нещо, което ме интересува. Дали случайно не ти се намира снимка на този Люк Рейнард?
— Мисля, че да — казах аз и се пресегнах за портфейла си. — Почти съм сигурен.
Измъкнах слиповете си от единия джоб и продължих нататък.
— Добре поне, че не носиш от ония с имитацията на леопардова кожа — отбеляза тя.
Измъкнах портфейла си и го разтворих. Файона опря ръка на рамото ми и също се надвеси над него. След известно ровичкане успях да открия една ясна, цветна снимка, на която бяхме аз и Люк на някакъв плаж, заедно с Джулия и едно момиче на име Гейл — приятелка на Люк по онова време.
Усетих как пръстите й се впиха в рамото ми и я чух да поема рязко въздух.
— Какво има? — попитах аз. — Познаваш ли го?
Файона поклати глава твърде бързо.
— Не, не — каза тя. — Никога преди не съм го виждала.
— Не те бива по лъжите, лелче. Кой е той?
— Не знам — каза тя.
— Хайде де! За малко да ми строшиш рамото, когато го видя.
— Не настоявай — каза Файона.
— Става въпрос за живота ми.
— Мисля, че става въпрос за нещо повече от твоя живот.
— Е и?
— Забрави за това, поне засега.
— Боя се, че не мога да го направя. Настоявам.
Файона се обърна още малко и двамата се озовахме лице в лице. Тя вдигна ръце и от върховете на пръстите й, увенчани с безупречен маникюр, се заиздигаха струйки дим. Фракир трепна на китката ми, което означаваше, че леля ми е сериозно раздразнена.
Предложих отстъпчиво:
— Добре де, да приключим за днес и да се прибираме.
Файона сгъна пръстите си и димът се разнесе. Фракир се успокои. Тя извади една колода Карти от чантичката си и измъкна от него Картата на Амбър.
— Но рано или късно ще трябва да ми кажеш — добавих аз.