Хиляда и една нощ. Том II
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Киряк Цонев
- Жанр: Древневосточная литература
Электронная книга - «Хиляда и една нощ. Том II». Краткое содержание книги:
— Човече! — викнал кадията. — Как може да биеш тази жена, да й счупиш ръката, да й изкъртиш зъба и въобще да вършиш такива поразии?
— Ако я бях ударил, ако й бях откъртил зъб — съди както намериш за добре! — казал човекът. — Но историята е такава и такава и съседите едва ни помириха! — разказал му всичко от начало до край.
Кадията бил добър човек, извадил четвърт динар и му рекъл:
— Човече, приготви й кунафа с пчелен мед и се помирете!
— Дай го на нея! — рекъл обущарят.
Жената взела парите, двамата обявили помирението си и кадията рекъл:
— А ти, жено, се подчинявай на мъжа си! Ти пък, човече, отнасяй се добре с нея!
Двамата излезли помирени, но жената тръгнала по една улица, а мъжът — по друга, която водела към дюкяна му. Седнал си, но ето че при него пак дошли стражите и рекли:
— Дай сега нещо за услугата!
— Но кадията не взе нищо от мене, дори ми даде четвърт динар! — задърпал се обущарят.
— Нас не ни е еня дали кадията е взел от тебе, или ти е дал! — викнали те. — Ако не ни дадеш нищо за услугата, ще си го вземем насила!
Те го повлекли по пазара. Тогава той продал инструментите си и им дал половин динар. Оставили го на мира. Подпрял той лицето си с ръце и се замислил какво да прави, защото вече нямал инструменти, с които да работи. И както си седял, появили се двама души със зли лица и викнали:
— Ставай, човече, да говориш с кадията! Жена ти му се оплака!
— Но ние с нея вече се помирихме! — възразил той.
— Ние идваме от друг кадия! Жена ти се оплака на нашия кадия!
Тръгнал той с надежда да й търси сметка и щом я зърнал, рекъл й:
— Нали се помирихме, жено законна!
— Никакво помиряване не е имало! — викнала тя.
— Щом сте се помирили — какво ми се оплакваш още? — обърнал се кадията към нея.
— Той ме удари и след помирението! — възразила тя.
— Помирете се пак! — наредил кадията. — Ти повече не я удряй, а тя вече ще те слуша! — те се помирили и кадията наредил: — А сега плати на стражите за службата им!
Дал той по нещо на стражите, върнал се в работилницата си, отворил я и седнал. Бил като пиян от мъка. И както си седял, при него влязъл мъж, който му викнал:
— Ставай, Мааруф, спасявай се! Жена ти се е оплакала при Високата порта и при тебе идва най-главният страж!
Скочил Мааруф, заключил дюкяна и се измъкнал към портата Наср. От калъпите и инструментите му били останали само пет полусребърника. Купил за четири хляб и за половин — сирене и избягал. Било по пладне, но посред зима. Измъкнал се от града, но го плиснал дъжд като из ведро — сухо място не останало по него. Съзрял полуразрушена сграда, до нея — изоставен хамбар без врата. Вмъкнал се вътре, докато попремине дъждът. Дрехите му били вир-вода. Сълзи потекли по бузите му и той започнал да се вайка:
— Къде де избягам? Моля те, боже, прати ми някой, който да ме отведе в някоя далечна страна, ама проклетата ми жена да не знае пътя за натам!
И както си плачел, стената пред него се отворила, от там излязъл огромен мъж — от образа на такива всички треперят — и рекъл:
— Човече, ти защо ме събуждаш през нощта? Живея от сто години на това място, но нито веднъж не съм виждал някой да реве с глас като тебе! Ще изпълня каквото поискаш! Сърцето ми се изпълни с жалост към тебе!
— Кой си ти и какъв си? — запитал човекът.
— Аз съм създателят на това място! — отвърнал джинът.
Обущарят му разказал всичко, което му се било случило, и великанът предложил: — Искаш ли да те отведа в страна, до която жена ти няма да може да стигне? Качвай се на гърба ми!
Възседнал го Мааруф. Великанът го понесъл на гърба си и полетял, от където изгрява слънцето до където залязва. Снел го на върха на висока планина…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че великанът заговорил на Мааруф:
— Слез от тази планина, човече! Ще видиш пред себе си град! Влез в него! Жена ти не знае пътя дотук и никога няма да те стигне!
Оставил го и си тръгнал. Стреснат и объркан, Мааруф стоял на планината, а когато изгряло слънцето, си рекъл: „Я да сляза до града! Колкото и да стоя тук, полза няма!“ Слязъл от планината. Видял град с високи стени, укрепени дворци и изографисани сгради. Влязъл през портата, тръгнал към пазара. Загледали се жителите на града в него, чудели се на облеклото му, което не приличало на тяхното. Един го заговорил: