Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Искам да те попитам нещо — каза тя.
— Слушам те.
— Как се казваше майка ти?
Сякаш нещо бодливо се търкулна по гърба ми. И все пак исках да разбера накъде бие.
— Дара — отговорих аз.
— А баща ти?
— Коруин.
Тя се усмихна.
— Така си и знаех. Но трябваше да се убедя.
— Сега ще получа ли и аз правото на няколко въпроса? Или правилата са други?
— Ще ти спестя това усилие. Искаш да знаеш защо те попитах за имената на родителите ти.
— Удар под пояса значи?
— Извинявай — каза Мег и отмести крака си.
— Да приема ли, че техните имена означават нещо за теб?
— Ти си Мерлин — заяви тя, — Херцог на Колвир и Принц на Хаоса.
— Дявол да го вземе! — отбелязах аз. — Има ли поне един човек на тази Сянка, който да не знае името ми?! Да не са ме включили в някоя зала на славата или нещо подобно?
— Кой друг знае името ти? — попита тя бързо с широко отворени очи.
— Един мой приятел — Люк Рейнард, един мъртвец, който се казваше Дан Мартинес, вероятно един от местните жители на име Джордж Хансен и накрая още един покойник — Виктор Мелман… Защо? Тези имена говорят ли ти нещо?
— Да, най-опасен от тях е Люк Рейнард. Доведох те тук, за да те предупредя за него — в случай, че се окажеш този, за когото те мислех.
— Какво искаш да кажеш с това „в случай, че се окажеш?“
— Исках да съм сигурна, че именно ти си синът на Дара.
— Слушам предупреждението ти.
— Аз вече те предупредих. Не се доверявай на Люк Рейнард.
Седнах в леглото и подложих една възглавница зад гърба си.
— И какво иска той от мен? Колекцията ми от марки? Кредитната ми карта? Няма ли да ми сведеш малко подробности?
— Той се опита да те убие вече няколко пъти…
— Какво? И как?
— Първия път с камион, който за малко не те прегази. През следващата година…
— О, богове! Ти наистина знаеш! Кажи ми датите, датите на покушенията?
— 30-ти април, винаги на 30-ти април.
— Защо? Знаеш ли защо?
— Не.
— Мамка му. И откъде си научила за всичко това?
— Бях наоколо, отварях си очите.
— Защо не направи нещо по въпроса?
— Не можех. Не знаех кой от двама ви кой е.
— Е, този завой наистина го пропуснах, скъпа. Коя, по дяволите, си ти и каква е ролята ти в цялата история?
— Външността лъже — както при Люк, така и при мен.
От другия край на апартамента се дочу пронизително жужене.
— Господи! — каза Мег и скочи от леглото.
Последвах я. Тя отиде до вестибюла, натисна някакъв бутон, разположен до една малка решетка и каза:
— Ало?
— Скъпа, аз съм — долетя отговорът. — Прибрах се един ден по-рано. Моля те, отключи вратата отгоре. Ръцете ми са заети с цял куп пакети.
Опа-а.
Мег пусна бутона на домофона, натисна някакъв друг бутон и се обърна към мен.
— Мъжът ми. — Беше необичайно развълнувана. — Трябва да си тръгнеш веднага. Моля те! Слез по стълбището!
— Но още нищо не си ми казала!
— Казах ти достатъчно. Моля те, не ми създавай неприятности!
— Добре — казах аз и хукнах обратно към спалнята. Скочих набързо в панталона си, а маратонките обух на бос крак. Чорапите и бельото си натъпках в джобовете на панталона. Пътьом грабнах ризата си от стола.
— Хич не съм доволен — казах аз. — Ти знаеш още нещо и аз искам да разбера какво е то.
— Това ли е всичко, което искаш?
Целунах я бързо по бузата.
— Не съвсем. Ще се върна — казах аз.
— Недей — ми отвърна тя. — Няма да е същото. Ще се срещнем отново, когато му дойде времето.
Тръгнах към вратата.
— Това не ме устройва — казах аз и я отворих.
— Така трябва да стане.
— Ще видим.
Излетях в коридора, добрах се до вратата с надпис „Изход“ и я отворих. Докато слизах по стълбите надолу, успях да облека ризата си, да я закопчея и да я напъхам в панталоните си. Най-долу спрях, за да си обуя чорапите. Попригладих косата си и отворих вратата, водеща към фоайето.