Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Не знам — каза Файона. — Идеята да се усамотиш с някаква непозната не ми харесва. Не е изключено опасността за теб да не е преминала.
— Няма страшно — отвърнах й аз. — Имам си начин да разбера подобно нещо, но при нея всичко беше наред. Освен това съм сигурен, че човекът, с когото трябваше да се срещна тук, е мъж. След като ме видя да изчезвам с помощта на Картите, той се е отказал.
— И все пак това не ми харесва — каза тя.
— Вече съм голямо момче. Мога да се грижа за себе си.
— Дано да е така. Обади ми се веднага, щом се появят някакви проблеми.
— Добре, ще го направя. Лека нощ.
— Внимавай.
— Винаги внимавам.
— Лека нощ тогава.
И тя прекъсна връзката.
Няколко минути по-късно вече бяхме на дансинга. Наслаждавахме се на музиката, въртяхме се, докосвахме се. Мег си умираше да води. Какво пък, по дяволите, можех да си позволя веднъж и аз да бъда воден. До един момент дори се опитвах да бъда нащрек, но единствените опасни неща наблизо бяха оглушителната музика и неочакваните прихвания на дамите.
В единайсет и трийсет отново проверихме в бара. Там се бяха настанили няколко двойки, но от нейния обожател нямаше и помен. На мен пък никой не ми кимна. Върнахме се при музиката.
Малко след полунощ последва нова проверка със същия резултат. Седнахме на бара и аз поръчах по едно питие за последно.
— Беше чудесно — каза тя и сложи ръката си на бар-плота така, че да мога да я достигна, което и направих.
— Да — отвърнах й аз. — Иска ми се да можех да го правя по-често, но утре трябва да си тръгвам.
— Къде отиваш?
— Връщам се в центъра на вселената.
— Жалко — каза тя. — Да те закарам ли донякъде?
Кимнах.
— Дотам, където отиваш и ти.
Мег се усмихна и стисна ръката ми.
— Добре — съгласи се тя. — Да прескочим до нас, ще ти направя кафе.
Привършихме с питиетата, излязохме навън и след няколко паузи, посветени на всеотдайни прегръдки, се озовахме на паркинга. Отново се опитах да бъда внимателен, но там явно нямаше никой освен нас двамата. Колата й се оказа едно сладко малко червено порше-кабрио със спуснат гюрук.
— Пристигнахме. Искаш ли ти да караш? — попита тя.
— Не, ти карай. Аз ще се оглеждам за Конника без глава.
— Моля?
— Нощта е прекрасна, а винаги съм си мечтал да имам шофьор като теб.
Качихме се на поршето и тя го подкара. Разбира се, с доста висока скорост. Това някак се подразбираше. Пътищата бяха пусти и аз усетих как ме обзема чувство на веселие. Протегнах ръката си и изрових от сенките запалена цигара. Дръпнах си няколко пъти от нея и я захвърлих, докато профучавахме край някакъв мост. Съзерцавах съзвездията, които ми бяха станали някак близки през изминалите осем години. Поех дълбоко въздух и след това го издишах бавно. Опитах се да си дам сметка за чувствата си и осъзнах, че съм щастлив. Не се бях чувствал така от доста време.
Пред нас, между клоните на дървета, се появиха безразборно отрупани светлини. Минута по-късно завихме и аз видях вдясно от нас малък блок. Мег намали и сви в тази посока.
Паркира колата на номерираното и място, след което двамата се добрахме до входа по очертаната от добре поддържани храсти пътека. Мег отвори вратата и прекосихме фоайето, за да стигнем до асансьорите. Изкачването беше твърде кратко, а когато се озовахме в нейния апартамент, тя наистина ми приготви кафе.
Това добре, защото кафето си го биваше. Седнахме един до друг и дълго отпивахме от него. Доста дълго…
Най-накрая събитията последваха естествения си ход и малко по-късно се озовахме в спалнята, а дрехите ни се намериха на един стол до леглото. Вече се благославях, че се върнах за срещата, която всъщност не се състоя. Плътта й беше гладка, топла и разпределена по най-удачния начин на съответните места. Почувствах се притиснат в менгеме от кадифе. И това ухание на мед… Ето какъв бил парфюмът й…
Доста по-късно двамата лежахме заедно, унесени от онова упойващо състояние на отмала, за което не смятам да си хабя метафорите. Тъкмо галех косата й, когато тя се протегна, обърна леко главата си и ме погледна през притворените си очи.