Света троица [Войните на Розите-2]

— Или пък да бъде счупен, та да умре! — скастри го Сесили. — Не ща да чуя нищо повече за тези скоби. Ще ме оставиш аз да се грижа за Ричард оттук нататък. Няма да оставя разни глупаци да го измъчват, да го изцеждат като мокър парцал.

Изправен пред неудобството да бъде свидетел на такава гневна сцена между съпруг и съпруга, Солсбъри се отдалечи, за да наблюдава инструктажа на площадката, като нарочно се скри с няколко крачки зад един пилон, та да им даде някакъв вид лично пространство. Засмука вътрешността на устната си, когато Йорк проговори пак, раздразнен, че подслушва една женена двойка, на която не ѝ пукаше за околните.

— Сесили — рече Йорк със силен глас, за да надвика крясъците на детето, — ако искаш да проявим милосърдие, ще го изнесеш навън някоя зимна нощ и ще оставиш студът да си свърши работата. Той е на две години и продължава да пищи денонощно. Казвам ти, спартанците са имали това право. Лекарят ми казва, че гръбначният му стълб се изкривява и че ще става все по-зле. Няма да живее без болка и няма да ти благодари, че си го спасила, ако се превърне в инвалид. Нима ще донесеш позор в дома ми с този изкорубен син? Какво ще стане, дали ще полудее от това, ще бъде зарязан в някоя самотна къща да го гледат слугите — като някое бясно куче или идиот? Не е грях да го пуснеш да си върви, просто го остави на студа. Отец Самюъл ме увери, че е така.

Когато Сесили му отговори, гласът ѝ беше като съскане на змия и брат ѝ се стресна за приятеля си.

— Няма да докоснеш и косъм от главата му, Ричард Плантагенет! Чуваш ли ме? Загубила съм пет деца за твоя род и име. Родила съм и шест живи и пак съм бременна. Вярвам, че съм дала достатъчно за Йорк. Тъй че, ако реша да задържа това дете, дори той да не проходи, то това не е твой проблем. Достатъчно съм сторила, износила съм достатъчно деца. Това тук има повече нужда от мен от всички други накуп и аз ще се грижа за него, сама, ако трябва. Обещай, че няма да подшушваш на лекарите, Ричард. Кажи ми, че не е нужно да съм нащрек да не би някой да му поднесе някое отровно лекарство.

— Разбира се, че не — изръмжа той. — Но, заклевам се, това дете ти е повредило мозъка, Сесили. Деца умират, в реда на нещата е. Някои живеят и израстват силни, а някои бедни души страдат като това тук, уловени между живота и смъртта. Сега съжалявам, че му дадох името си. Само да знаех, че ще представлява това малко пищящо вързопче…

— Недей! — отвърна Сесили с очи, блеснали от сълзи.

— Когато носиш дете, ставаш друга жена, Сесили. Изобщо не те разбирам. Давай! Прави каквото искаш с него. Аз имам други синове — тогава той се извърна и обърна очи към тренировъчната площадка, където най-големият му син атакуваше един дървен стълб, обвит в плат и кожа, и го налагаше с все сила. Йорк усещаше гневния поглед на жена си върху себе си още дълго време. Но отказа да се обърне и след време тя си тръгна със скована стойка.