Фурията на курсора

— Ъ-ъ. Какво? — не разбра Фос.

— Сега той е извън опасност — намеси се Тави, — но все още не е ясно колко сериозни ще са последствията от загубата на толкова много кръв.

Лейди Антилус насочи вниманието си към Тави и той усети огромната й, пулсираща сила, таяща се в погледа й.

Като цяло тя не беше висока жена, имаше тъмна коса, която я покриваше като наметало чак до бедрата. Лицето й беше бледо, а бузите й бяха докоснати от вечна руменина, характерна за жителите на северните страни, очите й бяха с цвят на тъмен кехлибар.

Имаше високи скули и тънки устни — всичко това заедно изглеждаше твърде сурово, за да може да я нарече човек красива, но грациозният й маниер на поведение и неугасимото остроумие в кехлибарените й очи представляваха впечатляваща и привлекателна смес.

И отново в Тави се появи чувството, че вече я е виждал някога, но паметта отказваше да му предостави нужния спомен.

— Не помня да сме се запознавали, млади човече — каза тя.

Тави направи церемониален поклон.

— Подтрибун Сципио, милейди. Аз, разбира се, знам коя сте.

Рицарят приближи до ваната и погледна Макс. До този момент Тави не беше осъзнал, че младежът е по-млад от самия него. Беше строен, с ръст малко под средния. Имаше дълга кестенява коса, очи с цвят на зелен бръшлян, а бронята му беше от най-високо качество и по нея нямаше нито една драскотина.

— Мамо — тихо каза младият рицар, — прилича на мъртвец. Не можем ли… да направим нещо? Да му помогнем?

— Разбира се, ние…

— Не — с твърд глас я прекъсна капитан Сирил.

Лейди Антилус удивено се взря в него.

— Моля?

Капитанът леко й се поклони.

— Аз моля за извинение, милейди. Исках да кажа „не сега“. Центурионът получи силен удар, но раните му бяха умело затворени. Предполагам, че преди всичко той има нужда от почивка. Всяка по-нататъшна намеса на фурии може да се окаже сериозно изпитание за отслабеното му тяло и по-скоро би причинила вреда, отколкото полза.

— Така е — каза младият рицар, кимайки, — той е прав, майко…

— Красус — рязко го прекъсна лейди Антилус.

Младият рицар примигна и веднага млъкна.

Лейди Антилус отново се обърна към Сирил:

— За добро трябва да попитам: не сте ли прекалено самоуверен, за да сте сигурен, че виждате ситуацията по-добре от опитен призовател? Вие трибун по медицина ли сте, капитане?

— Аз съм офицерът, командващ трибуна по медицина — отговори Сирил с абсолютно спокоен глас. — Аз съм този, който може да заповяда на трибуна по медицина или да изпълнява моите заповеди, или да напусне територията на легиона.

Очите на лейди Антилус се разшириха.

— Как смеете да ми говорите по този начин, капитане?

— Напуснете помещението. Това е заповед, трибун.