Фурията на курсора

— Какво? — попита Тави.

Макс поклати глава и с бавни, болезнени движения се опита да седне изправен. Водата се стичаше по мощните мускули на гърба и раменете му, плавното й движение се нарушаваше от груб белег с дебелина на пръст, който пресичаше горната част на гърба му.

Той потърка с ръка врата си и много внимателно ивицата розова, възстановена от фуриите, кожа в мястото, където го беше ударил меча.

— Хвърли ми кърпа.

— Това май не е първият път, когато ти се случва подобно нещо? — попита Тави, хвърляйки кърпата към него.

— Петия — отговори Макс.

— Врани — промърмори Тави. — И все тя ли?

Макс кимна.

— И какво ще правим с това? — попита Тави.

Макс се избърса с бавни, предпазливи движения.

— Да правим?

— Трябва да направим нещо с това.

Макс се огледа наоколо, намери униформените си панталони и туниката на най-близкия стол, изпрани и старателно сгънати. Хвърли кърпата на пода и тръгна към тях.

— С това нищо не може да се направи.

Тави внимателно погледна приятеля си.

— Макс? Ние трябва да направим нещо.

— Не. Забрави за това.

— Макс…

Макс застина, раменете му се стегнаха и гласът му се вкамени.

— Млъкни. Точно сега.

— Не, Макс. Ние трябва…

Макс се извъртя и изрева:

— Какво?!

В момента, в който го каза, земята пред Тави се надигна и го подхвърли във въздуха. Той тромаво падна на хълбок.

— Да направим какво? — изкрещя Макс, размахвайки туниката си като меч към един от стълбовете на палатката в жест на безсилна ярост.

— Не мога да направя нищо. Никой не може — той поклати глава. — Тя е твърде умна. Прекалено силна. Врани! Ще й се размине всичко, което направи — той скръцна със зъби и туниката му внезапно се обви в пламъци, които затанцуваха около него, но без да му причиняват никаква вреда на кожата. Тави почувства горещина — силна, почти болезнена.

— Но…

Макс вдигна ръце в безнадежден жест и люспите черна пепел, останали от туниката му, се посипаха на пода. Седна, облегна гръб на стълба и поклати глава.

Тави се накани да стане и видя как главата на Макс се навежда напред. За известно време настана тишина. После той прошепна:

— Тя уби майка ми. Бях на пет.

Тави отиде до приятеля си и седна до него.

— Хората като нея правят всичко, което пожелаят — каза Макс тихо. — Не мога просто да я убия. Тя е твърде умна, за да се хване. И дори ако това се случи, тя има семейство, приятели, необходимите връзки, хора, които контролира и шантажира. Тя никога няма да застане пред съд. И един прекрасен ден тя ще ме докопа. Знам го от четиринадесет годишен.

И изведнъж Тави започна да разбира Макс малко по-добре. Макс беше живял целия си живот със страх и ярост.

Беше избягал, за да се присъедини към легиона, само и само за да не може мащехата му да стигне до него, но знаеше, или по-точно беше убеден, че всеки опит за бягство е само една отсрочка.