Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

— Искате… искате да кажете, че ще отидете до кораба? — попита Ресталаан.

Велън кимна.

— Трябва.

— Велики пророче… Не се съмнявам в мъдростта ви, но…

— Но все пак го правиш — каза Велън, а в ъгълчетата на поразително сините му очи се появиха бръчици от чисто чувство за хумор. — Продължи, приятелю. Винаги съм оценявал възраженията ти.

Ресталаан въздъхна.

— Орките възприемат кораба като свещена планина — каза той.

— Знам — отвърна Велън.

— Защо тогава да ги предизвикваме, като отидем там? — попита Ресталаан. — Със сигурност ще приемат това за агресивно действие, особено сега. Така ще им дадем причина да продължат да ни атакуват.

Велън кимна.

— Мислих върху това. Мислих много дълго. Но може би е време да разкрием кои сме и какво всъщност представлява свещената им планина. Те вярват, че предците им живеят там и може и да са прави. Но ако на К’уру не му остава много, не трябва ли да се възползваме от мъдростта и силата му, докато все още можем? Ако някой или нещо може да въдвори мир между орките и дренаите, това същество, по-велико от когото и да е от нас, определено е способно да го направи. Това може да се окаже единствената ни надежда. К’уру говореше за други раси, други същества, които ще се присъединят към борбата за баланс и хармония. И които ще се изправят срещу Саргерас и онзи огромен, покварен легион, който е създал. — Велън постави бялата си ръка върху бронираното рамо на другаря си. — Има едно сигурно нещо, което ми бе разкрито при медитациите ми. Нещата не могат да продължат постарому. Орките и дренаите повече не могат да живеят толкова отдалечени едни от други. Не можем да се върнем към това време, стари друже. Очаква ни или мир, или война. Те ще бъдат или наши съюзници, или врагове. И никога не бих си простил, ако не опитам всичко възможно, за да постигна мир с тях. Сега разбираш ли ме?