Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

— Защо? — веднъж попита Велън. — Защо моят живот да е по-важен, по-ценен от нечий друг?

— Събират се бавно — призна му К’уру. — Но не спират. Има други наару като мен, които се притичват на помощ на младите раси. Когато са готови, всички ще се съберат. Накрая Саргерас ще бъде победен от волята на онези, които все още вярват, че доброто, истинското и хармоничното поддържат вечния баланс на вселената.

Велън трябваше да избере между това да повярва на съществото, което бе станало негов другар, или да обърне гръб на онези, които му вярваха и те да бъдат превърнати в ман’ари. Той избра да повярва на наару.

Но сега беше объркан. Орките бяха започнали да атакуват дренайски ловни хайки. Нямаше причина за агресията им, нито един от потресените стражи не бе докладвал на Велън за нещо необичайно. И все пак три хайки бяха избити до крак. Ресталаан, който разследваше клането, бе докладвал, че телата не са били просто умъртвени… били са жестоко убити.

Затова Велън беше дошъл в храма, създаден в първите години след пристигането на дренаите в този свят. Тук, заобиколен от четири от седемте ата’малски кристала, които възникнаха толкова отдавна, той можеше да чуе слабия глас на приятеля си в съзнанието си, но К’уру още не му беше отговорил. Ако нещата се влошаха, този път нямаше да могат да избягат. К’уру умираше, затворен в кораба, с който се бяха разбили тук преди двеста години.

— Велики пророче — каза Ресталаан с особено тревожен глас. — Имало е още една атака.

Велън бавно отвори древните си очи и се обърна към другаря си, натъжен.

— Знам — отвърна той. — Почувствах я.

Ресталаан прокара дебели пръсти през черната си коса.

— Какво да направим? Всяка атака изглежда все по-жестока от предишната. От раните по телата личи, че усъвършенстват оръжията си.

Велън въздъхна и поклати глава, а белите му плитки леко се разлюляха.

— Не мога да чуя К’уру — каза спокойно той. — Не и толкова добре, колкото преди. Страхувам се, че не му остава много.

Ресталаан сведе поглед, а на лицето му се изписа болка. Наару се бе пожертвал за тях и всички дренаи знаеха и разбираха това. Колкото и странно и мистериозно да беше това същество, дренаите бяха започнали да го обичат. То беше затворено и бавно умираше вече два века. Велън, който разбираше от такива неща, като че ли не очакваше съществото да умре толкова скоро… ако изобщо можеше да умре.

Той се изправи и светлата му роба се развя.

— Той все още притежава мъдрост, която би споделил с мен, но аз не мога го чуя. Трябва да отида при него. Може би отблизо ще може да говорим по-добре.