Мрачни дни [bg]

Гласът й се пречупи.

— Родителите ми, Скълдъгъри.

Скелетът сложи ръка на рамото й и каза кротко:

— Ще ги спасиш.

— Нали видя какво направих. Оставих ги да умрат.

— Не. Тя ги остави да умрат. Не ти.

— Тя съм аз.

— Все още не.

— Няма смисъл. Тя видя същото, което видяхме и ние, знаеше предварително какво ще се случи, но не стори нищо и остави Даркесата да ги убие. Точно това ще се случи и наистина.

— Не, Валкирия. Ще намериш начин да ги спасиш. Имай вяра.

— Боли ме главата.

Касандра се върна и й подаде чаша вода и едно сгънато листо от онези, които й даваше професор Кенспекъл. Валкирия го лапна и сръбна глътка вода в опит да притъпи приливите на болката.

— Мога само да си представя колко тежко ти е било да гледаш — каза Касандра, — но онова, което предстои, е по-важно от теб самата, по-важно дори от родителите ти. Става дума за целия свят, за всички и всичко в него.

— Краят на света — обади се Финбар и се присъедини към триото. Изглеждаше уморен. — Мъничко от всичко, което видяхме, аз сам го зърнах в моите видения — там, където мракът поглъщаше бавно света. Останалото е ново и за мене — погледна Валкирия. — Не съм виждал какво се случва с тебе и с вашите. Съжалявам.

— Още не сме умрели — намеси се остро Скълдъгъри. — Е, аз съм умрял, но вие имате още време, докато ме настигнете.

— Много добре знаеш — каза Касандра, — че виденията за бъдещето подлежат едновременно и на промяна, и на различни тълкувания.

Скълдъгъри се обърна към долавящата.

— Имаш ли представа след колко време ще се случи всичко това? Поне приблизително?

— Не знам. Валкирия изглеждаше с три или четири години по-голяма от сега, но няма как да сме сигурни. Единственото сигурно нещо е, че Даркесата несъмнено идва и то идва, за да ни избие до един.

Скълдъгъри нахлупи шапката си и я дръпна ниско над очите.

— Няма нищо сигурно. Особено, ако ние я убием първи.