Мрачни дни [bg]

Касандра говореше и на тримата, но Валкирия се изпълни с отчетливото усещане, че последната забележка е предназначена само за нея. Внезапно установи, че вече изобщо не гори от желание да вижда онова, което Касандра се канеше да им покаже.

— Защо не си описала виденията си на Убежището? — попита момичето. — Ти и Финбар сте по-добри от всички ясновидци, които работят там. Можели са да се възползват от помощта ви.

— Аз не говоря с Шефа — изръмжа Финбар. — Шефът ме потиска.

— Как така те потиска? — попита искрено объркана Валкирия.

Финбар се поколеба.

— Ми така, като цяло — отвърна. — Просто… като цяло. Потиска ме.

— Ние двамата не обичаме много-много Убежището — кротко обясни Касандра. — Всяка толкова голяма и могъща организация има склонност към поквара. След всичките тези години ние с Финбар сме си останали хипита по душа, поне така мисля.

— Майната му на Шефа — гордо заяви Финбар.

— Добре тогава — каза Касандра. — На работа. Скълдъгъри, би ли…?

Скълдъгъри погледна Валкирия.

— Ще стане топличко тук.

Щракна с пръсти, призова огъня в шепите си и хвърли кълба от пламъци в краката си. Кълбата паднаха през отворите на скарата и огънят плъзна, подхранен от въглищата.

Касандра затвори очи и остана така минута-две. На Валкирия й се прииска да помоли да отворят вратата към коридора, за да влезе малко въздух, защото Скълдъгъри се оказа напълно прав. В мазето постепенно ставаше ужасно горещо.

Без да отваря очи, Касандра посегна към краката си, вдигна чадъра и го отвори. Опря го на рамото си, нагласи го разтворен над главата си и кимна.

— Готова съм.

Финбар завъртя кръглия кран и Валкирия чу как водата забълбука по тръбите. Отстъпи крачка назад, когато първите капки паднаха от дюзите пръскачки, а Скълдъгъри я дръпна още към себе си, преди механизмите да заработят с пълна сила. Валкирия останала с гръб, прилепена към стената, а струите вода от дюзите удряха ботушите й. Водата течеше свободно през скарата и със съсък заливаше нажежените въглени. Нагоре започнаха да се издигат кълба пара.

Касандра седеше насред помещението, чадърът донякъде я предпазваше от дъжда от тавана, после парата напълно обви фигурата й и я скри. Отначало приличаше на омара, после на мъгла, която се сгъстяваше все повече с всяка минута. Главата на Валкирия пулсираше от болка.