Мрачни дни [bg]

— Джералд — отвърна мъжът.

Скейпгрейс се позамисли. Зомбито Джералд очевидно нямаше усет към всяването на страх и ужас.

— Ще те наричам Бияча — рече му.

Бияча попримигна.

— Добре — отвърна колебливо.

Скейпгрейс кимна. Бияча беше отлично име. Мъжът щеше да бъде дясната му ръка и да му помага в набирането на армия от зомбита за Господаря.

— Ела с мен, Бияч — наречи Скейпгрейс и пое напред, доволен от шефската си роля.

Същия следобед съставът им се увеличи с още доста доброволци. Само във Финикс Парк бившият убиец присъедини към каузата Резача, Трошача, Тласкача и Размазвача, после всички заедно се натовариха на буса на Трошача и скоро към тях се присъединиха още Секача, Мелача, Вредителя и Унищожителя. След Унищожителя въображението на Скейпгрейс се изчерпа и всички следващи зомбита той наричаше просто Зомби Едно, Зомби Две и така нататък. Беше зает с по-важни неща от това да измисля зловещи имена на зомбитата си.

Заведе ги всичките в замъка на Господаря и се изправи пред първия сериозен проблем — нито едно от новите зомбита не желаеше да се съобразява с авторитета на първия му помощник — Бияча. От друга страна, беше твърде късно да го сменя с друг. Подобна постъпка щеше да бъде сметната за слабост. Новите трябваше да гледат на Скейпгрейс като на непоклатима фигура, нещо като папата или някой политик. Скейпгрейс не би могъл да признае, че обявяването на Бияча за първи помощник е грешка и просто се надяваше на първия ухапан да му се случи някой инцидент, например да му падне главата или нещо от тоя сорт.

Вторият проблем се състоеше във факта, че междувременно Скейпгрейс беше започнал да вони, но за свое успокоение той се самоубеди, че мерките, които взема в това отношение, ще оправят нещата. Кой знае, може би съществуваше някаква козметика, която да му помогне. Като начало закачи на врата си няколко ароматизатора за автомобил и ги скри под яката на ризата си.

Скейпгрейс мина по коридора към помещението, в което беше настанил новосъбраната армия от зомбита. Нагласи на лицето си свирепо изражение, отвори врата и влезе.

Зомбитата си бъбреха, разправяха си вицове и се смееха. Бияча се гушеше в ъгъла, мъчеше се и той да се присъедини към общия смях, а на лицето му се изписа смущаващо задоволство, когато Скейпгрейс влезе.

— Добър вечер, сър! — провикна се Бияча. Пълен идиот. — Всички сме налице, сър!

— Разбира се, че ще сте налице — отвърна раздразнено Скейпгрейс.

— Сър, един от хората попита за храна, сър.

Скейпгрейс си отбеляза на ум никога повече да не мисли за зомбитата като за армия. Бияча не се вписваше в тази представа, а и тя като цяло не беше кой знае колко плашеща. „Орда“ беше по-добре. Ордата на зомбитата. Много по-добре даже.

— Какво за храната? — изръмжа Скейпгрейс.

— Човекът се чудеше какво ядем, сър.

— Нищо не ядем — отвърна Скейпгрейс. — Телата ни се поддържат с магия. Нямаме нужда от храна.