Мрачни дни [bg]

— Ще информирам хората, сър! — Бияча се извъртя на пети и се обърна към останалите зомбита. — Може ли малко внимание! — провикна се.

Някой отзад се обади:

— Върви по дяволите, Джералд!

Бияча придоби вид, сякаш всеки момент ще заплаче. Скейпгрейс вече сериозно съжаляваше за решението си да го ухапе.

— Ние не ядем нищо — продължи Бияча, стараейки се да запази сериозно изражение, въпреки че долната му устна трепереше. Ордата на зомбитата млъкна и се вторачи в Скейпгрейс.

— Как така не ядем? — обади се Секача. — Съвсем нищо ли?

— Дори мозъци ли не ядем? — допълни и Зомби Единайсет.

— Нищо! — отсече Скейпгрейс. — Няма да ядете нищо при никакви обстоятелства! Абсолютно нищо, нито хапка дори! Ясно ли е?

Зомбитата закимаха унило и Скейпгрейс се обърна към вратата. Преди още да излезе обаче ги чу как започнаха оживено да спорят кое ли е по-вкусно — човешкият мозък или човешките мускули. Тия тука със сигурност не бяха смъртоносните безмозъчни неумрели, които си беше представял. Тези не всяваха никакъв страх, ама никакъв. Зомбитата, които беше събрал, се препираха махленски. Скейпгрейс побърза да напусне стаята и притвори вратата, да не би Господарят му да дочуе дребнавите спорове вътре. Забърза по коридора, стараейки се с всички сили да не изпадне в паника.

Не искаше да разочарова Господаря. Толкова се беше надявал да му представи ордата си от зомбита и да получи признанието, което така отдавна търсеше, похвалите, за които копнееше. Може би дори някоя прегръдка. Но всъщност нямаше да получи нищо. Господарят щеше само да хвърли поглед на ордата и веднага да разбере що за жалка паплач представляваше тя и що за тотален провал беше самият Скейпгрейс.