Мрачни дни [bg]

Истинският Скълдъгъри кимна.

— Поне изглеждам все така добре…

Образът на Скълдъгъри от бъдещето изчезна. После долетя нов звук. Някой в далечината пищеше, после прокънтя изстрел. Някъде в дъното на Парната стая се зароди сияние, подобно на хвърлено от елементал кълбо пламък. Тътенът идваше от всички посоки, отгоре и отдясно, отдолу и отляво, тътен от бушуваща битка.

Наоколо се провидяха още тъмни фигури, мержелееха се покрай стените на помещението, бореха се, тичаха и скачаха. Някои носеха оръжие и на Валкирия й трябваше още миг, за да осъзнае, че това са Секачи.

В парата пред тях се издигаше черна сянка, която отблъскваше Секачите с лекота и ги разхвърляше наоколо, сякаш бяха просто досадна подробност от пейзажа.

Валкирия заотстъпва, докато се изравни със Скълдъгъри.

— Какво виждаме?

— Бъдещето — отвърна той бавно.

Образите се изчистиха и напред пристъпи нова фигура. Валкирия видя самата себе си, с няколко години по-възрастна.

Валкирия в парата беше по-висока, голите й ръце бяха източени, красиви и мускулести, като ръцете на Танит. От лявото й рамо към лакътя се виеше татуировка, а дясната й длан беше облечена в черна ръкавица, явно изработена от някакъв вид метал. Краката й бяха силни, обути в плътно прилепнали черни панталони. Ботушите бяха вехти, опръскани с кръв.

— Вече съм виждала това — каза Валкирия от парата, тъмната й коса беше полепнала по лицето. — Бях застанала точно… — изображението обърна глава и се вторачи право към мястото, на което стоеше в момента истинската Валкирия, — там.

Момичето застина, напълно вцепенено.

— Случва се — продължи по-възрастната й версия с тъга в гласа.

— Стефани!

Двама души тичаха от далечината. Порасналата Валкирия поклати бавно глава.

— Моля те, не ме карай да виждам това отново.

Сякаш в отговор на молитвата си, изображението на Валкирия изчезна, а двамата тичащи се приближиха съвсем. Сърцето на истинската Валкирия започна да прескача. През парата тичаха Дезмънд и Мелиса Еджли.

Скълдъгъри я натисна към стената и я задържа насила.

— Това все още не се е случило — напомни й тихо.

Родителите й спряха и се заоглеждаха наоколо, а тъмната фигура, която беше преборила Секачите, бавно прекрачи й застана неусетно зад гърба им.

— Не! — изпищя Валкирия, а ръката на Скълдъгъри стисна още по-силно рамото й, докато двамата наблюдаваха как съпрузите Еджли бавно се извръщат към страшното.

— Даркесата — промълви невидимият Финбар.

Сянката, наречена Даркесата, вдигна ръка и черен пламък обви образите на родителите на Валкирия, превръщайки ги в пепел още преди да успеят да изпищят в агонията си.