Деца от кръв и кости [bg]

Когато се събуждам, ми се струва, че нещо не е както трябва. Неестествено. Не съвсем наред.

Ставам, очаквайки да открия спящото туловище на Найла, но не я виждам никъде. Гората я няма, нито дърветата, нито мъха. Аз седя сред поле от извисяващи се тръстики, които шептят при всеки полъх на вятъра.

— Какво е това? — прошепвам, объркана от свежото усещане и светлината.

По кожата ми няма белези или изгаряния. Тя е чиста като в деня, когато съм се родила.

Изправям се в огромното тръстиково поле, което се простира без край. Дори и когато съм станала на крака, стъблата и листата се издигат над главата ми.

В далечината растенията се замъгляват, избледнявайки в бяло на хоризонта. Сякаш се разхождам в недовършена картина, заклещена в нарисуваните й тръстики. Не спя, но май не съм и будна.

Нося се в омагьосания свят между двете.

Докато вървя сред божествените растения, пръстта се раздвижва под краката ми. Минутите сякаш се разтягат в часове, но в тази мараня времето не ме интересува. Въздухът е хладен и свеж, като в планините на Ибадан, където израснах. Може би е убежище — мисля си аз. — Дар от боговете, място, където да си почина.

Готова съм да приема тази теория, когато долавям нечие присъствие. Обръщам се и сърцето ми спира. Когато осъзнавам кой е, сякаш спирам да дишам.

Разпознавам пламъка в кехлибарените му очи, поглед, който след този ден никога няма да забравя. Но сега, когато не се движи, без меч и без да е заобиколен от пламъци, мога да разгледам извивките на мускулите му, светлата му бакърена кожа, странната бяла ивица в косата му. Когато е така неподвижен, чертите, които има и Амари, са явни и не може да бъдат пропуснати. Той не е просто капитанът…

Той е принцът.

Взира се в мен един дълъг миг, сякаш съм труп, възкръснал от мъртвите. Но после стиска юмруци.

— Веднага ме освободи от този затвор!

— Да те освободя? — вдигам объркано вежда. — Аз не съм те затворила!

— Очакваш да повярвам ли? След като цял ден виждам проклетото ти лице?

Той посяга към меча си, но там няма нищо. За първи път забелязвам, че и двамата сме облечени в прости бели дрехи, уязвими без оръжията си.

— Лицето ми ли? — питам бавно.

— Не се прави на невинна — сопва се принцът. — Усетих какво направи с мен в Лагос! И тези… тези гласове… веднага спри тези атаки. Спри ги или ще си платиш!

Гневът му нараства, но аз не обръщам внимание на заплахата, защото се замислям върху думите му. Той мисли, че аз съм го довела тук.

Невъзможно. Въпреки че бях прекалено малка, за да може мама да ме учи на магията на смъртта, бях виждала как действа. Тя идваше чрез хладни духове, остри стрели и извиващи се сенки, но никога в сънища. Освен това докоснах свитъка чак след бягството ни от Лагос, след момента, в който очите ни се срещнаха и електрическа енергия погъделичка кожата ми. Ако тук ни е довела магия, тя не е моята. Сигурно е…