Изтръгнати от корен [bg]

Момичето го няма. Макар и изказани с типичния за него груб тон, в думите му имаше съчувствие.

Седях при Венса, вцепенена и изстинала, и държах мазолестата й ръка в скута си. Навън се стъмваше. Ако Каша беше жива, сега тя беше в Леса и гледаше залязващото слънце и умиращата светлина през листата. Колко ли време му отнемаше да издълбае някого отвътре? Представях си Каша в хватката на лесниците, дългите им пръсти, увити около ръцете и краката й, и как тя през цялото време е знаела какво става и какво ще стане с нея.

Оставих Венса да спи и слязох в библиотеката. Змеят беше там и прелистваше една от големите си книги със записки. Застанах на вратата, втренчила поглед в гърба му.

— Знам, че ти беше много скъпа — каза той през рамо. — Но няма нищо хубаво в това, да даваш на някого празни надежди.

Не отговорих. Книгата на Яга лежеше отворена на масата, малка и протрита. Тази седмица бях изучавала само заклинания за земята: фулмкеа, фулмедеш, фулмища, твърди и неизменни, тъкмо обратното на въздуха и огъня на илюзията. Взех книгата и я пъхнах в джоба си зад гърба на Змея, после се обърнах и тихо слязох долу.

Борис още беше отвън и чакаше, лицето му беше издължено и мрачно. Когато излязох от кулата, вдигна очи от покритите с чулове коне.

— Ще ме закараш ли до Леса? — попитах аз.

Той кимна. Качих се в шейната и се увих с одеялата, докато той отново приготви конете. После се качи на капрата и им заговори. Раздруса юздите и шейната подскочи в снега.

Луната грееше високо, пълна и красива, и обливаше снега наоколо в синя светлина. Отворих книгата на Яга, докато летяхме, и намерих заклинание за ускоряване на движението. Запях го тихо на конете, които наостриха уши, за да ме слушат, и вятърът стана приглушен и плътен, притискаше силно бузите ми и размазваше гледката пред очите ми. Замръзналата Спиндъл като сребриста лента вървеше успоредно на пътя. На изток изникна сянка, която постепенно нарастваше, докато конете неспокойно забавиха ход и спряха без дума или подръпване на юздите. Светът замря на място. Бяхме спрели до малка групичка оръфани борчета. Лесът се възправяше пред нас върху откритата равнина от непокътнат сняг.

Веднъж годишно, когато земята се размекнеше, Змеят водеше всички неженени мъже над петнайсет години до границите на Леса. Изгаряше ивица земя по края му, докато не почернееше, а мъжете вървяха след него и ръсеха сол, за да не може нищо да поникне и да се вкорени там. Виждахме ги как обикалят и от другата страна на Леса, далеч в Росия, и знаехме, че правят същото. Но когато пламъците стигнеха сянката под тъмните дървета, неизменно угасваха.