Изтръгнати от корен [bg]

Не беше толкова страшно, колкото очаквах. Отначало виждах само стара, много стара гора. Дърветата бяха големи колони в тъмна, безкрайна зала, отделени на голямо разстояние едно от друго; разкривените им, чворести корени бяха покрити с тъмнозелени мъхове, а малки, перести папрати се свеждаха, за да ги заслонят през нощта. Високи бледи гъби растяха на туфи, като роти от оловни войници. Снегът не бе докоснал земята под дърветата, дори сега, в дълбоката зима. По листата и тънките клони беше полепнал тънък скреж. Докато внимателно търсех пътя си между дърветата, някъде в далечината чух вик на сова.

Луната беше още високо и през голите клони струеше ясна бяла светлина. Следвах собствения си блед дъх и си представях, че съм малка мишчица, криеща се от совите: малка мишчица, която търси зрънца царевица или скрит орех. Някога, когато събирах плодове в гората, се унасях — губех се в хладната, сенчеста зеленина, в песните на птиците и жабите, в неспирния ромон на потока по камъните. Опитах се да направя същото и сега, да стана просто част от гората — нищо, което да привлича внимание.

Нещо обаче ме наблюдаваше. Чувствах го все по-ясно с всяка стъпка, която ме отвеждаше навътре в Леса; тежеше на раменете ми като желязна кобилица. На влизане очаквах едва ли не да видя трупове, висящи от всеки клон, а от сенките да ме нападат вълци. И скоро наистина започнах да си мечтая за вълци. Тук имаше нещо по-лошо: онова, което бях зърнала в очите на Йежи; нещо живо, и аз бях затворена в задушна стая с него, притисната в тесния ъгъл. В гората имаше и песен, но тя бе свирепа песен, в която се шепнеше за лудост, разкъсване и ярост. Продължавах да пълзя напред с приведени рамене, колкото може по-смалена.

Натъкнах се на малък поток — ручейче с лед по бреговете си, между които течеше черна вода, а лунните лъчи се промъкваха през една пролука между дърветата. А от другата страна дебнеше лесник: странната му, тънка глава беше сведена, за да пие, а устата му беше тънка резка на лицето. Той вдигна глава, от която капеше вода, и погледна право към мен. Очите му бяха чворове — тъмни, кръгли дупки, в които би могла да живее дребна животинка. От единия му крак висеше парче зелен вълнен плат, закачен за стърчащ шип от ставата му.