Изтръгнати от корен [bg]

Облачето на дъха ми се бе разтворило във въздуха. В дълбокия сняг виждах следите, пробити от краката на лесниците, и следите, оставени от коремите им. Всички те водеха към дървото. Направих предпазлива крачка към него, после още една и спрях. До него стоеше притисната Каша. Гърбът й беше опрян в ствола му, а ръцете й бяха вързани от задната му страна.

В първия миг не я бях забелязала, защото кората вече беше пораснала върху нея.

Лицето й беше леко извърнато нагоре и под ръба на кората видях отворената й уста; беше пищяла, докато дървото я поглъща. Извиках сподавено и безпомощно; пристъпих напред и протегнах ръка да я докосна. Пръстите ми попипаха втвърдената вече кора; сивата кожа беше гладка и корава, като че ли дървото я бе погълнало цялата в ствола си и я бе превърнало в част от себе си, от Леса.

Не можех да махна кората, макар че неистово я чоплех с нокти и се мъчех да я обеля. Накрая успях да отчупя тънко парче над бузата й и под него напипах меката й кожа — още топла, още жива. Но още докато я докосвах с върховете на пръстите си, кората бързо плъзна отново отгоре и трябваше да си дръпна ръката, за да не плени и мен. Закрих уста с ръце, още по-отчаяна. Знаех толкова малко: не ми хрумваше ни едно заклинание; нищо, с което да измъкна Каша, нищо, което би ми дало поне една брадва в ръцете или нож, даже и да имах време да я издълбая оттам.

Лесът знаеше, че съм тук: към мен се приближаваха същества, които се прокрадваха през гората — лесници, вълци и още по-коварни от тях. Изведнъж осъзнах, че някои неща никога не напускат Леса — толкова ужасни неща, че никой не ги бе виждал. И те идваха насам.

„С боси крака в пръстта, фулмия, десет пъти с убеденост, ще разтърси земята из основи, стига да имаш силата“, казваше книгата на Яга, а Змеят й бе повярвал достатъчно, за да не ми позволи да го изпробвам в близост до кулата. Аз обаче бях скептична относно „убедеността“: не мислех, че ми е работа да разтърсвам земята из основи. Сега обаче паднах на колене и. започнах да ровя снега, шумата, изгнилите листа и мъховете, докато не стигнах до твърда, замръзнала пръст. Изкопах един голям камък, с който заудрях земята, раздробявах пръстта и дишах върху нея, за да омекне, удрях в снега, който се топеше край ръцете ми, удрях под парещите сълзи, които капеха от очите ми, докато работех. Каша стоеше над мен с изметната нагоре глава и уста, отворена в беззвучен вик като статуя в църква.

— Фулмия — казах аз, заровила пръсти дълбоко в земята, ронейки твърдите буци. — Фулмия, фулмия — пеех аз отново и отново, от изпочупените ми нокти течеше кръв, но с безпокойство усещах, че земята ме чува. Дори тя бе замърсена тук и отровена, но аз плюех върху пръстта, крещях Фулмия и си представях как магията ми се стича в земята като вода, намира пролуки и слабости, разпростира се под дланите ми, под студените ми, мокри колене; и земята се разтресе и преобърна. Там, където ръцете ми се впиваха в земята, се разнесе тиха вибрация; тя ме последва, когато затеглих корените на дървото. Замръзналата пръст се трошеше на малки бучки покрай тях, а трептенията преминаваха като вълни.