Прокобата на Господаря Гад [bg]

Застиналото й изражение беше като безмълвна молба да не я заприказва и той се застави да си преповтаря наум задължителните навици за оцеляване. Постара се и да върви с механичната равномерност, която го беше отвела от Убежището — неговата ферма, чак дотук. Атиаран, изглежда, се беше примирила, че ще извърви триста левги, но Томас не можеше да свикне с тази мисъл. Предполагаше, че ще бъде принуден да приложи всички свои умения за съобразяване с проказата, за да понесе от първия ден несгодите, без да си навреди. Ала ритмичната походка не му помагаше много да овладее в съзнанието си стъписващото положение, в което се озова.

Знаеше, че рано или късно трябва да обясни на Атиаран особените заплахи, на които бе изложен. Ако нямаше да дочака помощ от нея, поне искаше тя да разбира как го ограничава болестта му. Но предпочиташе да отложи този разговор засега. Не бе намерил нужното спокойствие.

Скоро обаче тя избра друга посока — кривна от реката към възвишенията на североизток. Толкова близо до планината хълмовете бяха стръмни и разкривени, а жената май не се опитваше да намери пътека. Зад нея Томас се катереше задъхано, докато тя се смъкваше на пресекулки по каменистите, насечени склонове, а самата местност сякаш се опитваше непрекъснато да отклони пътниците на запад. Раменете го наболяваха от тежестта на раницата, сухожилията под плешките му прескачаха начесто. Не след дълго започна да не му стига въздух и той си мърмореше недоволно за избора на Атиаран откъде да минат.

Когато утрото напредна, тя спря за отдих в подножието на висок хълм. Остана права, но мускулите на Томас трепереха от умора и той се тръшна на земята до нея. Когато дишането му стана по-умерено, попита дрезгаво:

— Защо не заобиколихме на север покрай възвишенията, за да свърнем после на изток? Щяхме да си спестим това изкачване и слизане…

— По две причини. Пред нас има дълга теснина, която се проточва право на север през хълмовете. По нея се върви лесно и ще наваксаме с времето. А и… — тя се озърна — може да избегнем нещо нежелано. Откакто мостът остана зад нас, у мен не изчезва опасението, че някой ни преследва.

— Преследва?! — трепна Томас. — Кой?

— Не знам. Може би съгледвачите на Сивия убиец вече са плъзнали наоколо. Говори се, че най-приближените му слуги — неговите Бесове, не могат да умрат, докато него го има. Не притежават собствени тела и духът им броди, докато не попадне на живо същество, което да подчини. Затова се явяват и като животни, и като хора според случая, омърсяват навред живота на Земята. Надявам се все пак, че няма да ни проследят сред тези хълмове. Почина ли си? Трябва да вървим.