Каменният кръг [bg]

Беше „Патриоти“ на Удхил, серия профили на американските Бащи основатели.

Сложи ръка на корицата внимателно, сякаш не искаше да смути покоя на спящите животи, събрани в нея.

— Тези хора са били такива. Онези, на които им е пукало толкова много… достатъчно, за да рискуват всичко, достатъчно за да променят и вършат неща. Повечето хора не са такива. Не че не им пука, но не им пука толкова много. — Той взе отново ръката ми, този път я обърна с дланта нагоре. Проследи с пръст линиите по нея и усетих лек гъдел.

— Питам се дали е написано тук? — рече с лека усмивка. — Дали някои хора са просто предопределени за велика съдба или за велики дела? Или просто се раждат с някаква велика страст… и ако се озоват в правилните обстоятелства, нещата се случват? За такива неща се чуди човек, когато изучава история… но няма начин да разбереш, наистина. Знаем само какво са постигнали.

— Но Клеър… — В очите му се четеше някакво предупреждение, докато потупваше с пръсти по корицата на книгата. — Те са си платили за това.

— Зная. — Вече се чувствах някак откъсната, сякаш го гледах от много далече; и виждах всичко много ясно с вътрешното си зрение; Франк, хубав, строен и малко изморен, вече красиво посивяващ по слепоочията. Аз, с торбестите хирургически панталони, с провиснала коса, предницата на ризата ми е смачкана и на петна от сълзите на Бриана.

Помълчахме малко, ръката ми още лежеше в неговата. Виждах мистериозните ѝ линии и долини, ясни като пътна карта — но път към коя неизвестна цел?

Преди години ми бяха гледали на ръка, една стара шотландка, на име Греъм — бабата на Фиона. „Линиите на ръката ти се променят, когато се променяш и ти — каза ми тя. — Не говорят толкова за съдба по рождение, а за съдбата, която сама си ковеш.“

И каква съдба си бях изковала, каква съдба си ковях? Бях пълен провал, ето какво. Нито добра майка, нито добра съпруга, нито добър лекар. Провал. Преди си мислех, че съм цяла — мислех си, че съм способна да обичам мъж, да отгледам дете, да лекувам болните, — и знаех, че всичко това са естествени части от мен, а не някакви трудни, проблемни фрагменти, на които се бе разпаднал сега животът ми. Но това беше в миналото, мъжът, когото обичах, бе Джейми, и тогава, за известно време, бях част от нещо по-велико от самата мен.

— Аз ще вземам Бри.

Бях така потънала в нещастните си мисли, че за миг не осъзнах думите на Франк, и се втренчих тъпо в него.

— Какво каза?

— Казах — повтори той търпеливо, — че ще вземам Бри. Тя може да идва в университета след училище и да си играе в кабинета ми, докато съм готов да се приберем.