Каменният кръг [bg]

Като чу това, Бриана се облегна в стола си с въздишка на облекчение.

— И селяните му го нарекли Кафявата шапка, за да не изричат името му и да не го издадат — прошепна тя.

— Ама ти знаеш приказката? — удиви се Фиона.

— Да, точно тъй.

— А баба ти каза ли какво е станало после с него? — попита Роджър.

— Ами да! — Очите на Фиона се бяха окръглили като бонбончета. — Това е най-хубавата част. Ами имало голям глад след Калоден; хората гладували в долините, прогонени от домовете си през зимата, мъжете били разстрелвани, а къщите — изгаряни. Селяните на Кафявата шапка се справяли малко по-добре, но въпреки това дошъл ден, когато храната свършила и коремите им къркорели от сутрин до вечер — в гората нямало дивеч, нямало зърно на полето, децата умирали в прегръдките на майките си, защото нямали мляко, с което да ги хранят.

Студ плъзна из мен при тези думи. Видях лицата на хората от Лалиброх — хората, които познавах и обичах — сбръчкани от студ и глад. Но не само ужас ме изпълваше; чувствах и вина. Аз бях на сигурно място, на топло, добре нахранена, и не споделях съдбата им — защото бях сторила, както поиска Джейми, и ги изоставих. Погледнах към Бриана, червенокосата ѝ глава бе сведена в размисъл и стягането в гърдите ми отмина леко. Тя също беше в безопасност през всички тези години, на топло, добре нахранена и обичана — защото бях сторила, както поиска Джейми.

— И той измислил дързък план, Кафявата шапка — продължи Фиона. Кръглото ѝ лице се бе озарило от драматизъм. — Той нагласил всичко така, че един от хората му да отиде при англичаните и да им предложи да го предаде. Имало голяма награда за главата му, защото той бил велик воин на принца. Селянинът щял да отнесе златото за наградата — за да го ползват хората от имението, разбира се — и казал на англичаните къде могат да заловят Кафявата шапка.

Ръката ми се сгърчи конвулсивно при тези думи и тънката дръжка на чашата се отчупи.

— Заловят? — изграчих, гласът ми бе предрезгавял от шока. — Обесили ли са го?

Фиона примигна изненадана.

— А не — рече тя. — Искали, тъй рече баба, и го съдили за измяна, но накрая само го хвърлили в затвора — но златото отишло при хората му и те преживели глада — довърши тя весело, очевидно смяташе това за щастлив завършек.

— Господи! — изпъшка Роджър. Остави внимателно чашата и се втренчи в пространството. — Затвор.

— Казваш го, сякаш е нещо хубаво — възрази Бриана. Устните ѝ се бяха сковали и очите ѝ леко блестяха.

— Така е — каза Роджър, забелязал колко е разстроена. — Англичаните са затваряли предателите якобити само в няколко затвора и всички те имат официални регистри. Не разбирате ли? — попита той, като гледаше ту изумената Фиона, ту смръщената Бриана, накрая погледът му спря на мен с надежда да го разбера. — Ако е пратен в затвора, мога да го намеря. — Тогава се обърна, за да погледне към високите лавици с книги по трите стени на кабинета, които съдържаха якобитската сбирка на покойния Уейкфийлд.