Каменният кръг [bg]

Той не отговори веднага, бавно отпи от какаото. То беше гъсто и тъмно, направено с прясна сметана и щипка кафява захар. Фиона, вечният реалист, само бе погледнала Бриана и се отказа от опитите си да примами Роджър към олтара чрез гозбите си, но тя беше готвачка така, както Клеър бе лекар; родена за това и неспособна да не прилага уменията си.

— Защото съм историк вероятно — отвърна той накрая. Гледаше я над ръба на чашата. — Имам нужда да знам. Какво всъщност правят хората и защо го правят.

— И мислиш, че мога да ти кажа това? — Тя го погледна остро. — Или че го знам?

Той кимна, отпивайки.

— Знаеш го по-добре от повечето хора. Повечето от историческите извори нямат твоята… — замълча и се усмихна — … твоята перспектива, така да го наречем.

Напрежението внезапно се разсея. Тя се засмя и взе чашата си.

— Нека така го наречем.

— Освен това — продължи той, като я гледаше внимателно — ти си много откровена. Не мисля, че би могла да излъжеш, дори да искаш.

Тя пак го погледна остро и се изсмя сухо.

— Всички могат да лъжат, млади ми Роджър, ако имат достатъчно добра причина. Дори аз. Само че е много по-трудно за родените с прозрачни лица; трябва да намисляме лъжата предварително.

Тя сведе глава и запрелиства документите пред себе си бавно, един по един. Това бяха списъци с имена, списъци със затворници, преснимани от регистрите на британските затвори. Задачата се усложняваше от факта, че не във всички затвори бяха водени стриктни регистри.

Някои директори не бяха водили официални регистри на своите подопечни или пък ги бяха вписвали наслуки в дневниците, сред бележки за ежедневни разходи и поддръжка, без да правят голяма разлика между смъртта на затворник и заколването на два вола за осолено месо.

Роджър реши, че Клеър е приключила разговора им, но след миг тя отново го погледна.

— Всъщност си прав — рече тя. — Аз съм откровена… по подразбиране. За мен не е лесно да не кажа каквото мисля. Предполагам, че си го забелязал, защото и ти си такъв.

— Така ли? — Роджър се почувства абсурдно поласкан, сякаш някой му бе дал неочакван подарък.

Клеър кимна, лека усмивка се разля по устните ѝ, докато го гледаше.

— О, да. Това не може да се сбърка. Няма много такива хора… които ще ти кажат истината за себе си и всичко друго просто така. Срещала съм само трима такива, струва ми се… вече четирима — добави и усмивката ѝ стана още по-широка.

— Единият беше Джейми, разбира се. — Дългите ѝ пръсти легнаха леко на купчината документи и почти ги погалиха. — Мастър Раймон, аптекарят, когото познавах в Париж. И един приятел, когото срещнах в медицинското училище — Джо Абърнати. Сега и ти.