Каменният кръг [bg]

Както казах, изчаках докато Бриана тръгна на училище, преди да запиша медицина. Но дори така имаше огромно разминаване, истинска пропаст, между нейните часове и моите, която запълвахме с поредица от повече или по-малко компетентни помощници и детегледачки; само някои повече, но повечето — по-малко.

Мислите ми се върнаха към страховития ден, когато ми се обадиха от болницата и ми казаха, че Бриана е пострадала. Хукнах веднага, дори без да сваля зелената престилка, и потеглих към дома, без да спазвам ограниченията на скоростта, за да открия полицейска кола и линейка, които осветяваха нощта в кървавочервени пулсации, и групичка любопитни съседи на улицата пред къщата.

Когато по-късно сглобихме историята, се оказа, че последната временна детегледачка, подразнена от поредното ми закъснение, просто си облякла палтото, когато ѝ свършило работното време, и си тръгнала, като оставила моята седемгодишна Бриана с инструкциите „чакай мама“.

И тя го направила най-послушно в продължение на около час. Но когато мръкнало ѝ станало страшно да стои сама в къщата и решила да ме потърси. Докато пресичала една от оживените улици до дома ни, била ударена от кола, която тъкмо идвала от завоя.

Не беше… слава на Бога!… пострадала тежко; колата се движела бавно и тя бе само изплашена и натъртена на няколко места. Но далеч не беше изплашена колкото мен. Нито така я болеше, както когато влязох в дневната и я видях да лежи на дивана, и щом ме погледна, сълзите пак потекоха по покритите с петна бузи и рече: „Мамо! Къде беше? Не можах да те намеря!“

Трябваше да впрегна всичките си запаси от професионално хладнокръвие, за да я успокоя, да я прегледам, да се погрижа отново за ожулванията, да благодаря на спасителите ѝ — които, в трескавото ми съзнание, се взираха укоряващо в мен — и да я сложа да си легне с плюшеното мече, което стискаше здраво в прегръдките си. После седнах до кухненската маса и се наплаках.

Франк ме галеше непохватно, като ми шепнеше, но после се отказа и постъпи по-практично — отиде да направи чай.

— Аз реших — казах, когато се върна и остави чашата пред мен. Говорех унило, усещах главата си някак натежала и претъпкана. — Ще се откажа. Ще го направя още утре.

— Ще се откажеш? — Гласът му прозвуча рязко от удивление. — От медицината? Защо?

— Не мога да издържам повече. — Никога не слагах сметана или захар в чая си. Сега сложих и от двете, разбърках и загледах вихъра на млечните струйки. — Не мога да издържам повече да оставям така Бри и да не знам дали се грижат добре за нея… и да не знам дали е щастлива. Нали знаеш, че тя не хареса нито една от детегледачките.

— Да, зная. — Той седеше срещу мен и разбъркваше чая си. След доста време рече: — Но не мисля, че трябва да се отказваш.

Това бе последното, което очаквах; предполагах, че ще посрещне решението ми с облекчение и възторг. Втренчих се изумена в него, после издухах отново носа си в разръфаната салфетка, която извадих от джоба си.