Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
Тя наклони чашата си и изпи остатъка от гъстата кафява течност. Остави я и погледна Роджър в очите.
— Франк в известен смисъл беше прав. Не е задължително по-лесно, когато знаеш за какво си роден… но поне не си губиш времето с въпроси и съмнения. Ако си честен… е, и тогава не е задължително по-лесно. Но предполагам, че ако си честен със себе си и знаеш кой си, поне има по-малка вероятност да почувстваш, че си си пропилял живота, като си вършил погрешното нещо.
Тя остави купчината документи настрани и взе друга — това бяха папки с емблемата на Британския музей.
— Джейми беше такъв — каза тя тихо, сякаш на себе си. — Нищо не можеше да го отклони от онова, което смяташе за свое призвание. Въпреки опасностите. И мисля, че не е смятал живота си за пропилян… каквото и да е станало с него.
Тя замълча, а после потъна в изписаните със завъртян почерк думи на отдавна мъртъв автор, за да търси запис, който можеше да ѝ подскаже какво е сторил и къде е бил Джейми Фрейзър, и дали животът му е бил пропилян в затворническа килия, или е свършил в някоя самотна тъмница.
Часовникът на бюрото удари полунощ, камбанките запяха изненадващо плътно и мелодично за такъв малък уред. После удари дванайсет и петнайсет и след това — и половина, накъсвайки монотонното шумолене на хартията. Роджър остави купчината листа, които преглеждаше, и се прозя, без да си прави труд да закрива устата си.
— Толкова съм уморен, че виждам двойно — каза той. — Да продължим ли на сутринта?
Клеър не отговори веднага; взираше се в сияещите реотани на калорифера и изглеждаше неизречимо далече. Роджър повтори въпроса си и тя бавно се завърна в настоящето.
— Не — рече тя. Посегна към друга папка и му се усмихна, а далечният поглед още личеше в очите ѝ. — Ти върви, Роджър. Аз ще остана още малко.
Когато накрая го открих, едва не го подминах. Не четях внимателно имената, само преглеждах страницата за буквата J. „Джон, Джоузеф, Джак, Джеймс“. Имаше Джеймс Едуард, Джеймс Алън, Джейм Уолтър, до безкрайност. Тогава го видях, написано с дребен и прецизен почерк през страницата: „Джеймс Макензи Фрейзър, от Брох Туарах“.
Оставих внимателно страницата на масата, затворих очи за миг, за да се прояснят, и пак погледнах. Още си беше там.
— Джейми — казах на глас. Сърцето ми биеше силно в гърдите. — Джейми — повторих по-тихо.
Беше почти три сутринта. Всички спяха, но къщата, като всички стари къщи, още беше будна около мен, проскърцваше и въздишаше, правеше ми компания. Странно, но нямах желание да скоча и да събудя Бриана или Роджър, за да им съобщя новината. Исках да я запазя поне за малко за себе си, сякаш бях тук, в осветената от лампата стая, със самия Джейми.
Проследих с пръст мастилените думи. Човекът, който ги бе оставил, бе видял Джейми — вероятно дори беше написал това, докато той е стоял пред него. Датата на върха на страницата беше 16 май 1753 г. Някъде по това време на годината, значи. Можех да си представя какъв е бил въздухът, мразовит и свеж, а слабото пролетно слънце е озарявало раменете му и е подпалвало искри в косата му.
Как ли е изглеждала косата му — дълга или къса? Дали е предпочитал да я остави дълга, сплетена или на опашка на тила. Помня небрежния жест, с който я вдигаше от врата си, за да се охлади, докато се упражняваше.
Сигурно не е бил с килт — след Калоден са забранили носенето на тартан. Значи вероятно бричове и ленена риза. Бях му ушила такива; можех да си припомня мекотата на плата и разстлалите се цели три метра, които ми бяха нужни, за да ушия една риза с дълги пешове и широки ръкави, която позволяваше на планинците да свалят наметалата и да спят или да се бият само по риза. Можех да си представя широките му рамене под ръчнотъкания плат, топлината на кожата му през него, ръцете, докоснати от мраза на шотландската пролет.
И преди беше влизал в затвора. Как ли е изглеждал пред чиновника в английския затвор, като много добре е знаел какво го очаква? Сигурно ужасно мрачен, помислих си, гледащ надменно над дългия прав нос, със студени тъмносини очи — мрачни и страховити като водите на Лох Нес.
Аз отворих моите и едва тогава осъзнах, че седя на ръба на стола и притискам папката с пресниманите страници здраво до гърдите си, така потънала във виденията си, че не съм обърнала внимание от кой затвор са тези регистри.
В Англия през осемнайсети век са се използвали редовно няколко големи затвора и няколко по-малки. Обърнах бавно папката. Дали беше Беруик, близо до границата? Прочутия Толбуут в Единбург? Или някой от южните затвори, Лийдс Касъл или дори Тауър в Лондон?