Гробовни тайни [bg]

— Разбира се, че си спомням — отвърнах аз, опитвайки се да се съсредоточа. — Извинявай, просто ме хващаш в неподходящ момент, точно четях за Монк.

— Значи си разбрал, че е избягал.

— Да, разбрах.

Не бях сигурен дали трябваше да спомена за Тери, затова премълчах. Двамата никога не се бяха разбирали. Настъпи неудобно мълчание.

— Взех телефона ти от сайта на университета, но се обадих само за да оставя съобщение. Не очаквах да те намеря на работа в неделя. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не, просто съм малко изненадан, това е всичко.

— Знам, съжалявам, всичко това е съвсем неочаквано, но… — тя спря и си пое дълбоко въздух. — Може ли да се срещнем по някое време?

Днес изненадите следваха една след друга.

— Свързано ли е с Монк?

— Предпочитам да ти кажа, когато се видим. Обещавам, че няма да ти отнема много време.

В гласа й се долавяше напрежение, въпреки че се опитваше да го прикрие.

— Да, разбира се, няма проблем. Все още ли си в Лондон? — попитах аз.

Отново настъпи кратко мълчание.

— Не, сега живея в Дартмур. В едно малко селце на име Падбъри.

Изненадах се. Софи не ми приличаше на човек, който би живял в провинцията, макар да бе споменала, че много харесва тази част на Англия.

— Значи все пак си се установила там.

— Какво? О, да, така е — звучеше доста разсеяно. — Виж, знам, че те притеснявам, но ще ти бъда много благодарна, ако ми отделиш няколко часа. Моля те.

В гласа й се долавяше настойчивост, както и тревога — съвсем нетипично за самоуверената млада жена, която си спомнях.

— Да не би да имаш някакви неприятности?

— Не, просто… Ще ти разкажа всичко, като се видим.

Казах си, че не трябва да се забърквам в този стар случай, че ровенето в миналото ще бъде болезнено и безполезно. Но в същото време случаят отново излизаше на дневен ред. Сега, когато Монк беше на свобода, всичко около него отново беше актуално.

Освен това подсъзнанието ми се опитваше да ми подскаже нещо. До този момент всичко, свързано с разследването, беше потънало в миналото. Защо изведнъж имах чувството, че съм оставил нещо недовършено?

— Какво ще кажеш да се видим утре? — казах аз, изненадващо за мен самия.

Беше късно да се видим днес, щях да пристигна там чак вечерта.

Дори по телефона усетих облекчението й.

— Чудесно! Сигурен ли си, че…?

— Радвам се, че имам извинение да се махна от Лондон.

Сигурен ли си, че това е единствената причина? Опитах се да не обръщам внимание на подигравателния глас вътре в мен.

— Спомняш ли си странноприемницата „При Лакомника“ в Олдуич?

При споменаването на това име ме връхлетяха нови спомени, далеч не всичките приятни.

— Спомням си я. Храната по-добра ли е, отколкото преди?

Тя се засмя. Бях забравил колко хубаво звучеше смехът й, плътен и открит. Но той не продължи дълго.