Дългият път към дома [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: СофтПРЕС
- ISBN: 9786191515158
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:
Клара млъкна и Мирна усети как кръвта се отцежда от собственото й лице.
— Кажи ми — повтори тихо едрата жена.
— Дайър се самоубил в хотелската им стая.
Думите бяха толкова тихи, че едва се чуваха. Но Мирна ги чу. И Клара ги чу. Вече бяха пуснати на свобода.
Двете жени се вторачиха една в друга.
— За същото се опита да ме предупредиш и ти — продължи почти шепнешком художничката, — когато ми разказа за Самара.
Мирна не знаеше какво да отговори. Не можеше да понесе мисълта, че ще всее още повече ужас в лицето на Клара. В цялото й тяло.
— Мислиш, че Питър е направил същото — рече Клара.
— Но очите й все така умолително се впиваха в Мирна. Молеха я да й каже, че греши. Да я успокои, че Питър просто е заминал да рисува. Изгубил е представа за времето. За датата.
— Мирна мълчеше. Може би от доброта или пък от страх. Но остана безмълвна и позволи на Клара да подхранва илюзиите си.
— Че Питър ще се завърне у дома. Вероятно вече ги чакаше и щеше да ги посрещне, когато се приберат. С бира. Няколко пържоли. Обяснение. И обилни извинения.
— Мирна се загледа през прозореца. Край влака все така се нижеше привидно безкрайна поредица от жилищни сгради. Но името на художника на графити вече го нямаше.
— Изискана хотелска стая в Париж. Самара. Или някое кътче в Квебек. Където и да бе отишъл Питър Мороу, Мирна се боеше, че бе стигнал до края на своя път. И там бе срещнал Смъртта.
— Знаеше, че и Клара се бои от същото.
Дървената колиба на Венсан Жилбер не се бе променила много от последния път, когато Бовоар я бе посещавал. Все още представляваше едно-единствено помещение с голямо легло в единия край и кухня — в другия. Грубият под от чамови дъски бе покрит с красиви ориенталски килими, а от двете страни на каменната камина стояха етажерки, отрупани с книги. Пред огнището бяха разположени едно срещу друго две удобни кресла с табуретки за крака пред тях.
Преди Венсан Жилбер да заживее там, в горската къщурка бе извършено ужасно престъпление. Убийство, което бе шокирало цялата държава с жестокостта си. Някои места пазеха спомена за такива злодеяния, сякаш болката, ужасът и шокът се бяха пропили в самата сграда.
— Но този малък дом винаги бе носил странното усещане за невинност. И безмерно спокойствие.
Доктор Жилбер им наля по чаша изворна вода и приготви мидвичи с домати, които още бяха топли от слънчевите лъчи. Нещото тъкмо ги бе набрал от градината си.
Гамаш разгърна картата на Париж върху масата и я приглади с едрата си длан.
— Е, какво искаш, Арман? — попита доктор Жилбер за трети път.
— Когато отиде в Париж след раздялата с жена си, къде отседна?
Казвал съм ти и преди. Не си ли ме слушал?
Слушах, топ ami — обясни Гамаш кротко. — Но искам да ми покажеш пак.
Погледът на Жилбер стана подозрителен.
— Не ми губи времето, Арман. Имам си по-важна работа от това да се повтарям. Чака ме цяла купчина тор.
Някои хора смятаха Венсан Жилбер за светец. Други, като например Бовоар, го считаха за негодник. Жителите на Трите пора бяха постигнали компромис и го наричаха „светецът негодник“.
— Но това не означава, че не е светец — казал бе Гамаш. — Понечете светци са били негодници. Даже ако не беше негодник, това щеше напълно да го дисквалифицира.
Гамаш си бе тръгнал с усмивка, като напълно осъзнаваше, че здравата е разбъркал мозъка на по-младия си колега.
— Негодник — бе изсъскал Бовоар.
— Чух те! — рекъл бе Гамаш, без дори да се обръща.
Сега Жан Ги се вгледа в двамата мъже. Жилбер бе възрастен, властен, жилест и обръгнал. Очите му пронизваха, а късият му фитил можеше да пламне всеки момент. Гамаш пък бе двайсет години по-млад, по-едър, по-спокоен.
Жан Ги Бовоар бе съзирал голяма добрина у Жилбер и коравосърдечност у Гамаш. И бе съвсем сигурен, че никой от двамата мъже не е светец.
— Покажи ми на картата къде точно бе отседнал в Париж — настоя Гамаш, като напълно пренебрегна избухването на Жилбер.
— Добре де — изпухтя докторът. — Ето тук. — Тикна в картата показалец с почернял от пръстта нокът.
Наведоха се да разгледат посоченото място като учени, които наблюдават резултата от тест с лакмусова хартия. Сетне Гамаш се изправи.
— Разговарял ли си някога с Питър Мороу за престоя си в Париж? — попита той.
— Не, поне не специално за това — отговори Жилбер. — Но може да ме е чул да го споменавам. Защо?