Дългият път към дома [bg]

Преди Венсан Жилбер да заживее там, в горската къщурка бе извършено ужасно престъпление. Убийство, което бе шокирало цялата държава с жестокостта си. Някои места пазеха спомена за такива злодеяния, сякаш болката, ужасът и шокът се бяха пропили в самата сграда.

— Но този малък дом винаги бе носил странното усещане за невинност. И безмерно спокойствие.

Доктор Жилбер им наля по чаша изворна вода и приготви мидвичи с домати, които още бяха топли от слънчевите лъчи. Нещото тъкмо ги бе набрал от градината си.

Гамаш разгърна картата на Париж върху масата и я приглади с едрата си длан.

— Е, какво искаш, Арман? — попита доктор Жилбер за трети път.

— Когато отиде в Париж след раздялата с жена си, къде отседна?

Казвал съм ти и преди. Не си ли ме слушал?

Слушах, топ ami — обясни Гамаш кротко. — Но искам да ми покажеш пак.

Погледът на Жилбер стана подозрителен.

— Не ми губи времето, Арман. Имам си по-важна работа от това да се повтарям. Чака ме цяла купчина тор.

Някои хора смятаха Венсан Жилбер за светец. Други, като например Бовоар, го считаха за негодник. Жителите на Трите пора бяха постигнали компромис и го наричаха „светецът негодник“.

— Но това не означава, че не е светец — казал бе Гамаш. — Понечете светци са били негодници. Даже ако не беше негодник, това щеше напълно да го дисквалифицира.

Гамаш си бе тръгнал с усмивка, като напълно осъзнаваше, че здравата е разбъркал мозъка на по-младия си колега.

— Негодник — бе изсъскал Бовоар.

— Чух те! — рекъл бе Гамаш, без дори да се обръща.

Сега Жан Ги се вгледа в двамата мъже. Жилбер бе възрастен, властен, жилест и обръгнал. Очите му пронизваха, а късият му фитил можеше да пламне всеки момент. Гамаш пък бе двайсет години по-млад, по-едър, по-спокоен.

Жан Ги Бовоар бе съзирал голяма добрина у Жилбер и коравосърдечност у Гамаш. И бе съвсем сигурен, че никой от двамата мъже не е светец.

— Покажи ми на картата къде точно бе отседнал в Париж — настоя Гамаш, като напълно пренебрегна избухването на Жилбер.

— Добре де — изпухтя докторът. — Ето тук. — Тикна в картата показалец с почернял от пръстта нокът.

Наведоха се да разгледат посоченото място като учени, които наблюдават резултата от тест с лакмусова хартия. Сетне Гамаш се изправи.

— Разговарял ли си някога с Питър Мороу за престоя си в Париж? — попита той.

— Не, поне не специално за това — отговори Жилбер. — Но може да ме е чул да го споменавам. Защо?