Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
— Ела — каза меко на Жан.
Прекрасно беше да не е сам при новата среща с тази музика, непрекъснато раждаща спомени. Защото все още не можеше да повярва, че Манон я няма, а песните, книгите и животът продължават да съществуват.
Как е възможно?
Как е възможно животът да продължава?
Тогава изпитваше див страх от смъртта. И от живота. От всички дни без Манон, които му предстояха.
При всяка песен виждаше Манон да върви, да лежи и да чете, да танцува за себе си, да танцува за него. Виждаше я да спи и да сънува, да грабва от чинията му последното парченце сирене.
„Затова ли реши да прекараш остатъка от живота си без музика? О, Жан, ти толкова обичаш музиката. Пееше ми, когато се страхувах да заспя и да пропилея няколко часа от времето с теб. Измисляше песни за пръстите на ръцете и краката ми, за носа ми. Ти целият си музика, Жан. Защо се убиваш?“
Права е. Но вече свикнах.
Пердю усещаше милувката на вятъра, чуваше смеха на жените, чувстваше се леко замаян от виното — и изпитваше дълбока благодарност към Ида, която го държеше здраво.
Манон ме обичаше. А звездите там горе знаеха, че сме заедно.
20.
Сънуваше, че е буден.
Намираше се на своя книжен кораб, но той постоянно се повреждаше. Рулят се счупи, по стъклата на прозорците течеше влага, греблата отказваха. Въздухът му тежеше, имаше чувството, че върви през пудинг. Влезе в лабиринт от водни тунели и се обърка. Лодката скърцаше и се разпадаше.
Манон беше до него.
— Нали си мъртва? — простена той.
— Наистина ли съм умряла? — попита тя. — Колко жалко.
Корабът се разпадна окончателно и той се хвърли във водата.
— Манон! — изкрещя.
Тя го следеше с поглед, докато се бореше с водовъртежа и неумолимо се приближаваше към фунията, образувала се в черната вода. Гледаше го, но не му подаде ръка. Стоеше и чакаше той да се удави.
Пердю пропадаше.
Не се събуди.
Примирено вдишна и издишна, вдишна и издишна.
Мога да дишам под водата!
Стигна до дъното.
Тогава се събуди. Лежеше на една страна и виждаше как по козината на Линдгрен танцуват светли кръгчета. Котката се бе свряла между стъпалата му. Сега се надигна, протегна се, замърка и мина пред лицето му, за да го погъделичка с мустаците си. „Е? — попита погледът ѝ. — Какво ти казах?“ Мъркаше нежно като далечен шепот на корабен мотор.
Пердю си спомни, че и друг път се е будил с подобно страхливо учудване. Като момче, когато за първи път полетя насън. Скочи от покрива и плавно, с разперени ръце се спусна във вътрешния двор на разкошен дворец. Тогава разбра, че за да се научи да лети, трябва да скочи.
Излезе на палубата. Над реката се носеха паяжиннотънки мъгли, от близките поляни се вдигаше пара. Светлината бе още съвсем млада, денят тепърва настъпваше. Прекрасно беше да вижда толкова много небе. И толкова много цветове наоколо. Бяла мъгла. Сиви точки в мъглата. Нежно розово. Млечно оранжево.
Корабите, хвърлили котва в пристанището, спяха спокойно. И отсреща, на тясната английска лодка, цареше тишина.
Пердю отиде да види как е Макс. Момъкът бе решил да нощува сред книгите, на един от диваните за четене в отдела, наречен от книжаря „Как да стана човек“. Там се намираше и книгата на Софи Марселин, специалистка по терапия на разводите, колежка на неговия петъчен клиент Ерик Лансон, известния терапевт. Софи съветваше страдащите от любовна мъка да тъгуват поне по един месец за всяка прекарана с любимия човек година. При приятелство, завършило с раздяла, да тъгуваме по два месеца за година. А за мъртвите, които си отиват окончателно, „отделете целия си живот. Защото мъртвите, които сме обичали някога, обичаме завинаги. Липсата им ни придружава до последния ни ден“.
До заспалия с нацупена уста Макс и свит на кълбо като хлапак, вдигнал колене към гърдите, лежеше книгата на Санари „Южни светлини“.
Пердю вдигна лекото томче. Макс бе подчертал няколко изречения и бе написал въпроси по полето. Бе прочел книгата, както тя иска да бъде прочетена.
Четенето е пътуване без край. Дълго, дори вечно пътуване, през което човек става кротък, любвеобилен, човечен.
Макс бе започнал това пътуване. С всяка книга ще носи в себе си повече от света, нещата и хората.
Пердю запрелиства книжката. Ето го мястото, което харесваше най-много.
„Любовта е жилище. Всичко в жилището трябва да бъде използвано, нищо не бива да бъде покривано или щадено. Живее само онзи, който обитава любовта цялостно и не се плаши от никоя стая и врата. Да се караме и да се докосваме нежно — и двете са еднакво важни, както е важно да се държим един за друг и да се отблъскваме. Екзистенциално важно е да използваме всяка стая на любовта. В противен случай духовете и миризмите в различните стаи ще заживеят самостоятелно. Занемарените помещения и къщи стават коварни и вонят…“