![Чернооката блондинка [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/9/6/chernookata-blondinka-bg-download.jpg)
Чернооката блондинка [bg]
- Автор: Бэнвилл Джон
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-639-2
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Чернооката блондинка [bg]». Краткое содержание книги:
„Реймънд Чандлър се усмихва някъде… Обикнах тази книга. Сякаш в стаята неочаквано влезе стар приятел, когото смятах за мъртъв.“ Стивън Кинг
„Първокласно криминале. Бенджамин Блeк се справя изумително добре в ролята на легендарния Марлоу.“ Ню Йорк Таймс
„Блек успява да улови не само гласа на Марлоу, но и неговата душа.“ Ентъртейнмънт Уикли
„Невъобразимо забавление… «Чернооката блондинка» може да мине за новооткрит ръкопис на Чандлър в някой прашен шкаф в Ла Хоя.“ Ню Йорк Таймс Бук Ривю
„Банвил в одеждите на Чандлър е неустоим. Трудно мога да си представя някой да допълни успешно Чандлър. Но Банвил определено успява.“ Ричард Форд
„Горещо лято, дъждовни капки по асфалта, жена с ярко червило, цигарена пепел и отчуждение, ретро автомобили, здравеняци, пистолети с къса цев, топящи се кубчета лед в чаша бърбън… Духът на Чандлър, съчетан с усета на Банвил за забавното.“ Уошингтън Поуст
Полежах с отворени очи, с надеждата стаята да престане да се върти като въртележка. Светлината беше мъждива и отначало помислих, че вече се здрачава, но после чух дъжда. Ръчният ми часовник бе престанал да работи — сигурно го бях ударил на нещо, докато съм падал. Колко ли време съм бил в безсъзнание? Около половин час, мисля. Облегнах длани на пода и се оттласнах. Все едно кълвач кълвеше енергично на забавен каданс онази кост в основата на черепа ми. Опипах мястото с върховете на пръстите си. Оттокът беше твърд и топъл, голям колкото варено яйце. Предчувствах нуждата от студени компреси и многократни дози аспирин: възможно бе да ме измъчва едновременно болка и досада. Портфейлът още беше у мен, но кобурът на хълбока ми беше празен.
И тогава си спомних за Лин Питърсън. Огледах кухнята, проверих всекидневната. Нямаше я. Аз и не очаквах да бъде тук, като знам как я гледаше Лопес. Спрях да си поема дълбоко дъх, преди да вляза в спалнята, но и там я нямаше. Мексиканците бяха обърнали къщата наопаки, все едно беше вилняло торнадо. Бяха изпразнили всяко чекмедже, бяха преровили всеки шкаф. Диванът бе разпорен и пълнежът беше издърпан навън, същото важеше и за матрака в спалнята. Явно много държаха да намерят онова, което търсеха. Нещо ми подсказваше, че не са го намерили.
Кой беше този Питърсън? И къде беше, по дяволите, ако изобщо беше някъде?
Питах се за Питърсън и местонахождението му, за да отблъсна мислите за сестрата на Питърсън и нейното местонахождение. Не се съмнявах, че мексиканците са я отвели със себе си. Знаеха коя е тя и нескопосаният ми опит да прикрия самоличността ѝ изобщо не ги заблуди. Но къде я бяха отвели? Нямах представа. Вече сигурно бяха почти до границата.
Изведнъж ми прималя и седнах на изтърбушения диван, опипах подутата си и покрита със засъхнала кръв буза и се опитах да реша какво да предприема сега. Нямах никакви следи към мексиканците, нищичко. Дори колата им не бях виждал — онази с гюрука с отвори, както ми я описа господин Любопитко от отсрещната къща. Трябваше да повикам ченгетата, друго не ми оставаше. Вдигнах слушалката на телефона върху една ниска масичка до дивана, обаче нямаше сигнал — сигурно беше прекъснат още преди седмици. Извадих носната си кърпа и се заех да трия слушалката, но после се отказах. Какъв смисъл имаше? Отпечатъците ми бяха из цялата къща, на бравата на задната врата, в кухнята, тук, в хола, в спалнята, навсякъде освен на тавана, ако имаше таван. Пък и защо да ги крия? Вече бях говорил с Джо Грийн за Питърсън и възнамерявах да поговоря с него отново за сестрата на Питърсън веднага щом събера сили да се надигна от този диван и да се върна в кантората си.
Излязох и заобиколих къщата отстрани. Ама защо валеше отново? Не би трябвало да вали през юни. Видях, че колата ми не е отпред, и помислих, че мексиканците са я задигнали, но си спомних, че бях паркирал по-надолу по улицата. Стигнах до колата вир-вода и вонящ като овен — не че съм се доближавал до овен и знам как вони. Направих обратен завой и излязох на булеварда. Струите дъжд бяха като излъскани стоманени пръти, но небето на запад беше същински казан с разтопено злато. Според часовника на таблото беше шест и петнайсет, но той не беше верен. Което и време да беше, денят явно вече свършваше, иначе нещо с очите ми не беше наред.
Реших да не се връщам в кантората и вместо това се запътих към Лавровия каньон. Когато пристигнах, мракът наистина се сгъстяваше. Стъпалата от секвоя до входната врата никога не ми се бяха стрували толкова стръмни или толкова много. Вътре смених ризата и сакото си и отидох в банята, за да огледам лицето си. На скулата си имах тъмночервена рана, а кожата около нея беше с всички цветове на дъгата, че и повече. Попих я с мокра кърпа за лице. Хладната вода ми подейства успокоително. Оттокът щеше да спадне много бавно. Добре поне, че раната не беше много дълбока и не се налагаше да я шият.
Влязох в кухнята и си забърках един коктейл „Олд Фешънд“ с бренди и малко лайм. Струваше ми усилия, но беше добре да полагам усилия, помагаше ми да се съсредоточа поне малко. Седнах на стол с твърда права облегалка в къта за закуска — да, проклетата къща имаше кът за закуска, — отпих от питието си и изпуших няколко цигари. Болката в скулите ми се боричкаше за палмата на първенството с болката в тила. Не бях в състояние да съм рефер, но май резултатът беше равен.