Тебеширения човек [bg]

Мислех си, че боят в църквата е бил най-лошата част от погребението, но грешах. Най-лошата бе тази. Тропането на пръстта върху полирания дървен капак. Мирисът на влажна земя, затоплена от септемврийското слънце. Видът на зейналата яма и съзнанието, че от нея няма връщане назад. Няма извинения, няма хитруване, нито бележка, която майка ти да напише на учителя. Смъртта бе окончателна, абсолютна и никой не можеше да стори нищо, за да я промени.

Накрая всичко приключи и ние се заточихме към портите на гробището. Залата на общината бе резервирана за почерпка — сандвичи и напитки. За „бог да прости“, както ми обясниха нашите.

Пътьом мама и татко се заприказваха с някакви познати. Дебелия Гав и семейството му вървяха подир тях и говореха с майката на Хопо. Виждах родителите на Мики, но не и него самия. Предполагах, че трябва да е някъде наоколо.

В един момент се озовах край оградата сам и леко объркан.

− Здравей, Еди.

Обърнах се. Към мен приближаваше господин Халоран. Беше сложил шапката си, за да се предпази от дъжда, а в ръка държеше пакет цигари. Никога не го бях виждал да пуши, но си спомних за пепелника у тях. Това вероятно обясняваше и жълтите му зъби.

− Здравейте, господине.

− Как се чувстваш?

Свих рамене.

− Всъщност не знам.

За разлика от повечето възрастни, у него имаше нещо, което те караше да му отговаряш честно.

− Това не е проблем. Не си длъжен да скърбиш.

Поколебах се. Не бях сигурен какво да отговоря.

− Човек не може да тъжи за всеки, който умира — продължи той с по-нисък глас. — Шон Купър беше негодник. Фактът, че е мъртъв, не го променя. Но и не означава, че случилото се с него не е трагично.

− Защото беше още малък ли?

− Не. Защото нямаше шанса да се промени.

− Дали е вярно онова, което каза полицаят?

− За Шон Купър и дъщеря си?

Кимнах леко.

Господин Халоран погледна цигарите си. Мисля, че много му се искаше да запали една, но се притесняваше, защото се намира в двора на църквата.

− Шон Купър не беше цвете за мирисане. Някои хора биха нарекли по същия начин и онова, което стори с теб.

Усетих как бузите ми пламват. Не исках да си спомням за случката. Доловил това, Халоран поде наново:

− Но дали е изнасилил дъщерята на полицая? Не, не смятам.

− Защо?

− Защото младата дама просто не е негов тип.

− Аа — опитах се да вникна в смисъла на думите му.

− Забрави — махна с ръка той. — Няма защо да се тревожиш за Шон Купър. Той вече не може да те нарани.

Сетих се за камъчетата по прозореца си, за сиво-синкавата кожа на лунната светлина.

Ей, лайнар.

Не бях толкова сигурен, но отвърнах:

− Да, господине. Искам да кажа, не.

− Добро момче. — Халоран се усмихна и се отдалечи.