Игри на злото [bg]

— Може ли да поседнем за момент? — попита и закуцука към нея. — Вчера си навехнах глезена.

Инспекторката я последва и приседна в противоположния край на пейката. Както Алекс беше допуснала от самото начало, езикът на тялото й направо крещеше: „Давай да приключваме!“ Хората проявяваха склонност да се застояват по-дълго, ако ги накараш да седнат. Точно по тази причина всяко място, на което се събираха повече хора, правеше всичко възможно да отдели кътче за кафене или ресторант.

— Прегледах отново бележките си от сеансите с Рут. Търсех нещо, което съм пропуснала, някакъв знак, който да подсказва намеренията й, но не открих нищо. Освен…

Алекс замълча и за пръв път долови намек за интерес от страна на събеседницата си.

— Освен може би факта, че тя реагираше твърде бавно на лечението. Не полагаше почти никакви усилия, за да напредва. Да, конкретният метод не предполага срокове, в които може да се забележи ефектът му, но като се замисля от днешна гледна точка, тя сякаш дори се съпротивляваше на цялостния процес.

— Ясно.

Мамка му, ама че костелив орех. Алекс наклони глава настрани.

— Смятате, че съм се провалила с Рут, нали?

Мълчание.

— Ще ми позволите ли да споделя мнението си по въпроса или за вас той е приключен?

Инспекторката сви рамене и продължи да се взира право напред. Но фактът, че все още не се беше запътила към колата си, подсказваше на Алекс, че събеседницата й все пак изпитваше някакво, макар и минимално любопитство. Имаше причина да продължава да седи на пейката.

— Психиатричната общност не гледа на травмираните хора по начина, по който гледа на тях останалата част от обществото. Вземете за пример себе си; вие смятате, че Рут може да тръгне на психотерапия и така нормалността й да бъде възстановена в рамките на някакъв фиксиран срок: за жертва на изнасилване — четири месеца, човек с биполярно разстройство — десет месеца, насилвано от родител дете — две години. Не става така.

Алекс стрелна с очи инспекторката: споменатите травми не бяха предизвикали у нея никаква реакция. Явно при нея болката извираше от другаде.

— Като психиатър аз приемам, че хората се пречупват. От психологическа гледна точка всеки от нас бива наранен в определени моменти, обикновено след тежка загуба — тя вдигна очи към гроба на някакъв непознат Артър и преглътна храбро. — После се борим с всички сили и се връщаме към живота. Никога не можем да се върнем в първоначалното си състояние, но все пак се възстановяваме, доколкото е възможно.

— Кой е погребан там? — попита инспекторката. Никаква тактичност, никакво извинение за директния въпрос.

Алекс дълбоко въздъхна.

— Нали видяхте снимката на писалището ми? Преди три години семейството ми загина при автомобилна катастрофа — при последните думи гласът й се пречупи. Ясно долови силния дискомфорт на събеседницата си. Вдигна глава и също се загледа някъде в далечината. — Скръбта причинява странни неща на хората — стори й се, че отново долови реакция. Всеки отклик на манипулацията само изостряше апетита й за още, а и в арсенала й имаше още много оръжия. — Не смятам, че е възможно човек напълно да се възстанови от подобна загуба.