Игри на злото [bg]

— Разбирам, че това едва ли е по правилата, но наистина трябва да разменя няколко думи с тях… Моля ви.

Илейн поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, но не мога да допусна да…

— Мога ли да разговарям с някой друг от управата? — прекъсна я Ким. Мамка му, нали пробва с добро!

Илейн погледна към офиса, където сега седеше един мъж.

Младата жена допря два пръста до устните си в знак, че излиза да изпуши една цигара и мъжът кимна.

— Елате с мен — рече Илейн и тръгна към изхода. Ким я последва. Двете заобиколиха сградата и спряха от едната й страна, така че никой да не ги вижда от главния вход.

Илейн извади цигари и запалка от джоба на жилетката си и запали.

Ким облегна гръб на стената.

— Виж, знам, че е напълно нередно, но имаме ново развитие по случая. Наистина трябва да говоря с децата… или поне с едното от тях.

— И двете са безкрайно раними. Не сте обучена…

— О, хайде стига, Илейн, помогни ми! Не ме принуждавай да тръгвам по каналния ред, където накрая някакъв превзет психолог, дето се е хванал за буквата на правилника, ще ми каже, че нямам право да разговарям с момичетата.

Илейн се усмихна.

— Какъв ти канален ред! Превзетият психолог, дето се е хванал за буквата на правилника, съм аз и ти казвам, че нямаш право да разговаряш с момичетата.

Мамка му, помисли Ким. Лоша работа.

После реши да следва единствената тактика, която познаваше наистина добре. Честността.

— Добре, ето каква е работата. Не смятам, че Ленард Дън е бил сам в издевателствата. Мисля, че докато е правил филмите с децата, в стаята е присъствал и друг човек.

Илейн затвори очи.

— Ооо… ужас…

— Искам да докопам тоя човек, Илейн. Искам го, независимо дали само е гледал или — още по-лошо — участвал.

Илейн дръпна от цигарата.

— Нито едно от децата все още не е споделило кой знае какви подробности. От дъжд на вятър чувам по някое „да“ или „не“, но трябва въпросът да е правилно формулиран, иначе си мълчат.

Да, Ким беше наясно. Насилниците напипват най-уязвимото място на жертвата и го използват за заплахи, с цел да си гарантират пълното й мълчание. Физическата раздяла с насилника не премахва страха от него. С каквото и да ги е заплашвал баща им, децата нямаше скоро да забравят думите му.

Всъщност наличието поне на едносрични отговори не беше лош вариант. За младото наивно съзнание „да“ и „не“ бяха начин за избягване на опасността от това да сподели цялата истина.

— Е, ще мога ли да поговоря с тях?