Warcraft - Денят на Дракона
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: World of Warcraft. Трилогия Войны Древних #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Денят на Дракона». Краткое содержание книги:
— Побързай, магьоснико! — изропта Молок. — Ще ми се по-бързо да приключваме с това пътешествие!
Облечен в по-лека броня, Дънкан се качи зад един от останалите ездачи. Той бе воин като тях и джуджетата уважаваха паладина, а може би дори го харесваха. Те познаваха безстрашието, което светият орден проявяваше в битка, и явно в това се криеше причината лорд Сентур да ги убеди лесно, че трябва да вземат и него.
— Дръж се здраво! — заповяда Молок на Ронин. — Иначе ще свършиш като храна за рибите някъде по пътя ни!
С тези думи джуджето смушка грифона да полети във въздуха. Магьосникът се държеше колкото можеше здраво, а неестественото усещане, че сърцето му е заседнало в гърлото, не му придаваше увереност в безопасността на пътуването. Ронин никога не бе яздил грифон и докато огромните крила на животното биеха нагоре-надолу, той бързо реши, че ако оцелее, няма да повтори това преживяване. С всеки отсечен удар на крилата на съществото стомахът на магьосника се обръщаше наопаки. Ако имаше какъвто и да е друг начин да стигне до Каз Модан, Ронин с охота би го предпочел.
Все пак той се видя принуден да признае, че съществата летяха с изключителна бързина. Само след броени минути групата изгуби от погледа си не само Хасик, но и цялото крайбрежие. И драконите не биха могли да достигнат тази скорост, въпреки че не биха изостанали с много. Ронин си припомни как три от тези по-дребни същества се бяха стрелкали около главата на червения левиатан. Опасна проява на майсторство дори за грифоните, на която бяха способни малцина други животни.
Под тях морето бушуваше яростно — вълните се издигаха застрашително високо, а между тях зейваха невероятни бездни. Вятърът брулеше лицето на Ронин, а водните пръски го караха да придърпва качулката на робата си, за да се защити поне частично. Молок изглеждаше недокоснат от грубите природни стихии и сякаш дори им се наслаждаваше.
— Колко… Колко има до бреговете на Каз Модан, според теб?
Джуджето сви рамене.
— Няколко часа, човеко! Не мога да кажа с по-голяма точност!
Запазвайки мрачните мисли за себе си, магьосникът се сви по-ниско и се постара да не обръща внимание на пътуването, доколкото му бе възможно. Мисълта, че под него има толкова много вода, притесняваше Ронин повече, отколкото бе очаквал. Между Хасик и бреговете на Каз Модан единствено опустошеното островно кралство Тол Барад внасяше някакво разнообразие сред безкрайните вълни, но Фалстад вече бе отбелязал, че няма да спират там. Унищожено от орките още в началото на войната, нито една живинка — по-голяма от плевел или насекомо — не бе оцеляла след кървавата победа на Ордата там. Островът сякаш излъчваше някаква аура на гибел, която бе толкова силна, че дори магьосникът не оспори решението на джуджето.
Продължаваха да летят напред. Ронин събра смелост и започна да оглежда спътниците си. Дънкан, естествено, посрещаше природните стихии с типичното си безстрашие, напълно пренебрегвайки пръските, които се удряха в брадатото му лице. Поне Верееса показваше известни признаци на неудобство от необходимостта да пътува по толкова неестествен начин. Също като магьосника през по-голямата част от времето тя държеше главата си ниско, а дългата й сребриста коса бе грижливо прибрана под качулката на плаща. Тя се бе притиснала към Фалстад, който изглежда се наслаждаваше на нейното притеснение.
Най-накрая Ронин криво-ляво започна да свиква с пътуването. Хвърли поглед към слънцето, преценявайки, че са прекарали във въздуха поне пет часа. При скоростта, с която грифоните цепеха небесата, вече би трябвало, да са изминали над половината от разстоянието. В края на краищата той наруши създалото се между него и Молок мълчание и го попита дали е така.
— Половината? — изсмя се джуджето. — Още два часа и смятам, че ще видим зъберите на западен Каз Модан в далечината! Половината, ха!
По-скоро добрата новина, отколкото изненадващото веселие на спътника му, накара Ронин да се усмихне. Значи бе преживял почти три четвърти от пътуването. Още малко и краката му отново щяха да стъпят на твърда земя. Като никога досега той бе отбелязал съществен напредък, без да го забави някакво ужасно нещастие.
— Знаете ли къде можем да се приземим, щом стигнем дотам?
— Места за приземяване колкото щеш, магьоснико! Не се притеснявай! Съвсем скоро ще се отървем от теб! Само се моли да не завали, преди да сме пристигнали!