Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа». Краткое содержание книги:
Перот’арн нямаше думи. Саргерас го бе забелязал? Той бързо пое още една дълбока глътка от виното, а очите му се разшириха. Погледът му стана пресметлив. Как ли щяха да му завиждат другите…
— За враговете си Саргерас е въплътена смърт, но за онези, които му служат добре, благосклонността му няма граници. — Ксавиус отново насочи гарафата към устните на Перот’арн. — Той ме взе от отвъдното. Изтегли ме обратно и не само че отново ми върна живота, но и ми даде специално място в редиците си.
Сатирът се изправи в цял ръст, за да може магьосникът да го огледа. Сега нощният елф виждаше в това тяло велик дар и му се възхищаваше. Всъщност Ксавиус вече бе много повече, отколкото в предишния си живот. Фигурата му беше по-масивна и респектираща. Изглеждаше по-силен и по-бърз, въпреки копитата. Също така бе очевидно, че има още по-голям контрол върху изкуствата. Перот’арн можеше да почувства мощта, излъчваща се от някогашния му господар, и внезапно почувства ревност. И той заслужаваше подобна сила.
Може би виното бе свалило за момент защитите му, защото Ксавиус внезапно се отдръпна от него, сякаш ударен. Сатирът почти се стопи обратно в сенките. Перот’арн сграбчи гарафата здраво, изплашен, че е обидил благословения от бога.
Но също толкова бързо, колкото се бе оттеглил, Ксавиус се върна при него. Сатирът се надвеси над седналия нощен елф, загледан дълбоко в очите му. Магьосникът не можеше да отклони поглед.
— Не… — прошепна Ксавиус наполовина на себе си. — Твърде рано е… Но… той каза да намеря достойните… Може би бих могъл… Да… Но за да се поеме подобна отговорност, трябва да има сила и решителност… Смея ли да се надявам, че ти имаш подобна решителност, приятелю Перот’арн?
Магьосникът скочи от леглото и задъхано промълви:
— Имам цялата сила и решителност, от които се нуждаеш! Ще сторя всичко, за да съм още по-достоен за моята кралица и Саргерас! Дай ми шанс да докажа стойността си, моля те!
— Тогава знай, скъпи ми Перот’арн, че пътеката, която би поел е страшна… но ще се издигнеш над другите Аристократи! Ще си под моя опека! Всеки, който те види, ще знае, че си благословен от повелителя на Пламтящия легион! Силата ти ще нарасне десетократно и повече! Всички ще ти завиждат, защото ти ще си първият, присъединил се към мен!
— Да! — изрева нощният елф. — Ще направя всичко необходимо, лорд Ксавиус! Не ме изоставяй! Достоен съм, кълна се! Дай ми този дар!
Рогатото създание се ухили — гледка, която сега изпълваше спътника му не с напрежение, а с надежда.
— Да, скъпи ми Перот’арн… вярвам ти. Ти наистина си достоен да поемеш външността на един от неговите най-доверени слуги, както го сторих аз.
— Готов съм.
— Животът ти никога няма да бъде същият… ще стане много по-добър.
Перот’арн постави гарафата на леглото, а после падна на едно коляно.
— Ако мога да бъда приет тук и сега, моля да стане така. Моля те, кажи, че е възможно!
Усмивката се разшири още повече.
— О, да, може да бъде сторено сега.
— Тогава моля те, Ксавиус… направи ме като теб! Дай ми благословията на бога, за да стана по-съвършен слуга! Достоен съм!
— Както желаеш.
Ксавиус пристъпи назад и сякаш стана още по-едър. Той изцяло изпълни зрителното поле на магьосника. Рубинените ивици по очите на сатира проблеснаха диво.
— В началото може и да боли малко — промърмори той на новия си съмишленик. — Но нямаш друг избор, освен да го изтърпиш.
Ксавиус вдигна високо ноктестите си ръце.
В мига, в който магията го докосна, Перот’арн изкрещя. Чувстваше се така, все едно тялото му е оголено до кост парче по парче. Агонията беше по-силна от всичко, което някога си бе представял. Сълзи изпълниха очите му и, неспособен да изговори думите, той замоли със стонове болката да спре. Не това искаше той.
— Не — отвърна сатирът, без да обръща внимание на молбите му. — Трябва да свършим сега.
И писъците достигнаха нови ужасяващи степени. Това, което някога беше Перот’арн, сега трудно можеше да бъде разпознато от някой друг Аристократ. Тялото му постоянно мутираше, изменяно бавно и целенасочено от силата на Ксавиус, за да приеме формата, която той искаше. Крясъците се превърнаха в ридания, но дори това не прекъсна мрачната работа на сатира, независимо колко силно се извисяваха.
— Да… — каза Ксавиус с блясък в нечистите си очи. — Освободи болката. Освободи яростта. Никой отвъд тази стая няма да чуе. Можеш да крещиш колкото си искаш… точно както аз крещях. — Усмивката му стана дива и животинска. — Малка жертва е да страдаш за славата на Саргерас…