Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)». Краткое содержание книги:
Той взе костената си пръчка н направи две хоризонтални линии по повърхността на тестото, разделяйки го по този начин на три равни части. След това направи вертикална линия, започвайки от средата на горната линия, перпендикулярна на двете, като раздели тестото на пет части. Посочи долната дясна зона и каза, че е за левия ми глезен. Зоната над нея беше за левия ми крак. Връхната и най-голяма част беше за гениталиите ми. Следващата отдолу, отляво, беше за десния ми крак, а зоната най-долу отляво — за десния ми глезен. Каза ми да сложа частта, предназначена за левия ми глезен, на ходилото на крака и да го натрия изцяло. След това ме упъти как да сложа тестото на вътрешната част на целия ляв крак, на гениталиите, надолу по вътрешността на десния ми крак и накрая върху ходилото му.
Последвах неговите указания. Тестото беше студено и имаше особено силен аромат. Когато свърших с мазането, се изправих. Миризмата на сместа нахлу в ноздрите ми. Тя ме задушаваше. Острият аромат наистина ме задавяше. Беше като някакъв вид газ. Опитах се да дишам през устата и да говоря на дон Хуан, но не можах.
Дон Хуан продължаваше да се взира в мен. Направих стъпка към него. Краката ми бяха като гума и дълги, извънредно дълги. Направих още една стъпка. Усетих коленните си стави еластични като прът за овчарски скок. Те трепереха, вибрираха и се свиваха еластично. Придвижих се напред. Движението на тялото ми беше бавно и несигурно. Повече приличаше на треперене — напред и нагоре. Погледнах надолу и видях дон Хуан да седи под мен, далеч под мен. Импулсът ме придвижи напред още една стъпка, която беше още по-еластична и дълга от предишната.
И тогава аз полетях. Спомням си, че веднъжсе приземих, а след това се отблъснах с двата крака, отскочих назад и леко се понесох по гръб. Видях тъмното небе над мене и облаците, минаващи край мен. Изтласках тялото си така, че да мога да гледам надолу. Видях тъмните масиви на планините. Скоростта ми беше необикновена. Ръцете ми бяха неподвижни, прибрани пред гърдите. Главата ми беше ръководната част. Ако я задържах извита назад, правех вертикални кръгове. Променях посоката, като обръщах глава настрани. Радвах се на такава свобода и подвижност, каквито никога преди не бях познал. Великолепната тишина ми донесе чувство за тъга, на копнеж може би. Сякаш бях намерил място, на което принадлежа — тъмнината на нощта. Опитах се да огледам наоколо, но всичко, което усещах, беше, че нощта е ведра, но и владее толкова много сила.
Изведнъж разбрах, че е време да сляза; сякаш бях получил заповед, на която трябва да се подчиня. И започнах да се спускам като перо, със странични движения. От това движение се почувствах много зле. Беше бавно и на пристъпи, сякаш бях смъкван със скрипец. Повдигна ми се. Главата ми се пръскаше от най-мъчителна болка. Някаква тъмнина ме обгърна. Имах силното усещане, че съм провесен в нея.
Следващото нещо, което помня, е усещането, че се събуждам. Бях в леглото си в своята стая. Седнах. И образът на стаята ми се разсея. Станах. Бях гол. От движението при ставането отново ми се повдигна.
Разпознах някои от ориентирите. Бях на половин миля от къщата на дон Хуан, близо до мястото на неговите растения Datura. Изведнъж всичко дойде на мястото си и аз осъзнах, че трябва да измина целия обратен път до къщата му гол. Това, че бях без дрехи, беше огромно психологическо препятствие, но нищо не можех да направя, за да реша проблема. Помислих да си направя пола от клони, но мисълта ми се стори нелепа, а освен това скоро щеше да се развидели, тъй като утринният здрач вече се проясняваше. Забравих за неудобството и повдигането си и тръгнах към къщата. Бях обхванат от страха да не бъда разкрит. Оглеждах се за хора и кучета. Опитах се да тичам, но нараних краката си на малките остри камъчета. Вървях бавно. Вече беше много светло. Тогава видях някой да идва по пътя и бързо скочих зад храстите. Моето положение ми изглеждаше толкова нелепо. Само преди миг бях се наслаждавал на невероятното удоволствие от летенето. В следващата минута установих, че се крия, смутен от собствената си голота. Помислих си да изскоча отново на пътя и с всичка сила да изтичам покрай човека, който идва. Допусках, че той ще е напълно слисан и докато осъзнае, че съм гол, аз ще съм го оставил далеч след себе си. Помислих си всичко това, но не посмях да мръдна.
Човекът, който идваше по пътя, беше почти до мен и спря. Чух го да вика моето име. Беше дон Хуан и носеше дрехите ми. Като ги облякох, той ме погледна и се засмя. Смееше се така силно, че и аз събрах сили да се засмея.
Късно следобеда на същия ден — петък, 5 юли, дон Хуан ме помоли да разкажа подробностите от моето преживяване. Предадох целия епизод възможно най-точно.