Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)». Краткое содержание книги:
Тази промяна беше много тежка. Тя дойде така внезапно, че нямах готовност да я проумея. Моето възприятие на елементите на видението беше дифузно, като че сънувах. Все пак компонентите не се променяха. Те останаха устойчиви и аз можех да се спра край всеки един от тях и да го разгледам. Видението не беше нито така ясно, нито така реално, както това, предизвикано от пейота. То беше някакси мъгляво, но приятно — един резултат от действието на тестото.
Чудех се дали ще мога да стана, или не, и следващото нещо, което забелязах, беше, че съм се преместил. Бях на върха на стълбище, а Х., моя приятелка, стоеше в подножието му. Очите й горяха трескаво. В тях имаше безумен блясък. Тя се смееше силно, напрегнато и представляваше ужасяваща гледка. Започна да се качва по стълбите. Исках да избягам или да се скрия, защото „веднъж тя се беше смахнала“. Това беше мисълта, която ми дойде. Скрих се зад една колона, а тя мина покрай мен, без да гледа, „Сега тя тръгва на дълго пътуване“ — беше друга мисъл, която се появи тогава, и накрая, последната мисъл, която помня, беше: „Тя се смее винаги, преди да грохне.“
Изведнъж сцената стана много ясна — тя вече не беше като сън. Беше като обикновена сцена, но аз сякаш я гледах през прозорец. Опитах се да докосна една колона, но единственото, което усетих, беше, че не мога да мръдна, макар да знаех, че мога да остана толкова дълго, колкото искам, наблюдавайки сцената. Аз бях в нея и все пак не бях част от нея.
Усетих се като че ли притиснат от рационални мисли и аргументи. Доколкото можех да преценя, бях в обикновено състояние на трезво съзнание. Всеки елемент беше от сферата на моите нормални процеси. И все пак знаех, че това не е обикновено състояние. Сцената рязко се смени. Беше нощно време. Бях в коридора на сграда. Тъмнината в сградата ме накара да осъзная, че в по-раншната сцена слънчевата светлина беше красиво ярка. Но тя беше така нормална, че тогава не я забелязах. Вглеждайки се по-нататък в новото видение, видях млад мъж да излиза от стая, носейки голяма раница на раменете си. Не знаех кой е той, макар да го бях виждал веднъж или два пъти. Той мина покрай мен и слезе надолу по стълбите. Дотогава бях забравил своето притеснение, своите рационални дилеми. „Кой е този човек? — помислих аз. — Защо го видях?“
Сцената отново се смени и аз видях как младият човек обезобразява книги. Той слепваше някои страници, заличаваше бележки и т.н. След това видях да ги подрежда хубаво в дървена щайга. Имаше купчина щайги. Те не бяха в неговата стая, а в някакъв склад. В съзнанието ми се явиха и други образи, но те не бяха ясни. Сцената се замъгли. Имах усещането, че се въртя.
Дон Хуан ме разтърси за раменете и аз се събудих. Той ми помогна да стана и ние се върнахме в неговата къща. От момента, когато бях започнал да натривам тестото по слепоочията си, до този на събуждането, бяха изминали три часа и половина, но състоянието на видения трябва да беше продължило не повече от десет минути. Нямах никакви болезнени симптоми. Просто бях гладен и ми се спеше.
Четвъртък, 18 април 1963
Снощи дон Хуан ме помоли да опиша последното си преживяване, но твърде много ми се спеше, за да говоря за него. Не можех да се концентрирам. Днес, веднага след като се събудих, той отново ме попита.
— Кой ти каза, че това момиче Х. е било смахнато? — попита той, когато приключих разказа си.
— Никой. Това беше просто една от мислите, които имах.
— Мислиш ли, че това са били твои мисли?
Казах му, че смятам, че са били мои, макар че нямам основание да мисля, че Х, е болна. Това бяха странни мисли. Те сякаш изникваха в съзнанието ми отнякъде. Той ме погледна с любопитство. Попитах го дали не ми вярва. Той се засмя и каза, че ми е практика да бъда небрежен в действията си.
— Какво сгреших, дон Хуан?
— Трябваше да слушаш гущерите.
— Как трябваше да ги слушам?
— Малкият гущер на твоето рамо ти е разкривал всичко, което неговият брат е виждал. Той ти е говорел. Той ти е казал всичко, а ти не си обръщал внимание. Вместо това си сметнал, че думите на гущера са собствените ти мисли.
— Но това бяха моите собствени мисли, дон Хуан.
— Не са били. Такова е естеството на тази магия. Всъщност видението трябва по-скоро да бъде слушано, отколкото гледано. Същото се е случвало и на мене. Канех се да те предупредя. Но си спомних, че моят благодетел не ме предупреди.
— Твоето преживяване беше ли като моето, дон Хуан?