Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)». Краткое содержание книги:
В отчаяно търсене на разумно обяснение заключих, че очите ми изопачават перспективата и че прътът трябва да е на десет фута, макар да го бях видял право пред очите си. Тогава измислих логичен, рационален начин да проверя разположението на пръта. Започнах да се движа странично около него, стъпка по стъпка. Аргументът ми беше, че обикаляйки пръта по този начин, не бих могъл да направя кръг, по-голям от пет фута в диаметър. Ако прътът наистина е на десет фута от мен или отвъд моя обсег, ще дойде момент, когато ще съм с гръб към него. Вярвах, че в този момент прътът ще изчезне, защото в действителност ще бъде зад мен.
Тогава продължих да заобикалям пръта, но той оставаше пред очите ми, докато вървях около него. В пристъп на фрустрация го сграбчих с две ръце, но ръцете ми минаха през него. Аз сграбчвах въздуха. Внимателно изчислих разстоянието между пръта и мен. Прецених, че трябва да е три фута, т.е. моите очи го приемаха като три фута. За момент си поиграх с възприемането на перспективата, движейки главата си от една страна на друга, като фокусирах всяко око последователно върху пръта, а след това върху задния план. Според моя начин на преценка на перспективата прътът безспорно беше пред мен, навярно на три фута. Протягайки напред ръце, за да предпазя главата си, щурмувах с всички сили. Усещането беше същото — минах през пръта. Този път изминах цялото разстояние до пода. Отново се изправих. И заставането прав беше може би най-необичайното от всички действия, които извърших тази нощ. Аз се помислих изправен! За да стана, аз не използвах мускулите си и скелетната система по начина, по който бях свикнал да го правя, защото вече нямах контрол над тях. Разбрах го в мига, в който докоснах земята. Но любопитството ми относно пръта беше толкова силно, че се „помислих изправен“ чрез някакво рефлекторно действие. И преди напълно да осъзная, че не мога да мръдна, бях станал.
Извиках на дон Хуан за помощ. В един момент изкрещях неистово, колкото ми глас държи, но дон Хуан не се помръдна. Той продължаваше да ме гледа отстрани, сякаш не искаше да обърне главата си, за да застане напълно с лице към мен. Направих стъпка към него, но вместо да се придвижа напред, се олюлях назад и паднах на стената. Знаех, че съм се блъснал в нея с гърба си, но не усетих твърдостта й. Бях напълно провиснал в мека, еластична субстанция — това беше стената. Ръцете ми бяха протегнати настрани и тялото ми сякаш бавно потъваше в нея. Можех да гледам само напред към стаята. Дон Хуан още ме гледаше, но не се помръдна да ми помогне. Направих върхово усилие да оттласна тялото си от стената, но то само потъваше по-дълбоко и по-дълбоко. В неописуем ужас усетих, че еластичната стена се затваря върху лицето ми. Опитах се да затворя очи, но те бяха като заковани.
Не помня какво още се случи. Изведнъж дон Хуан беше пред мен, на близко разстояние. Бяхме в другата стая, Видях неговата маса и кирпичената печка с горящия огън и разпознах с крайчеца на окото си оградата около къщата. Можех да видя всичко много ясно. Дон Хуан беше донесъл газения фенер и го беше закачил за гредата в средата на стаята. Опитах се да погледна в другата посока, но очите ми бяха фиксирани да виждат само право напред. Не можех да разгранича или да усетя никоя част от тялото си. Дишането ми беше неуловимо. Мислите ми обаче бяха извънредно бистри. Ясно осъзнавах какво става около мен. Дон Хуан тръгна към мен и в този момент яснотата в съзнанието ми изчезна. Сякаш нещо в мен спря. Нямаше повече мисли. Видях дон Хуан да идва. Мразех го. Исках да го разкъсам на парчета. Навярно тогава щях да го убия, но не можех да мръдна. Първоначално смътно усетих налягане в главата си, но то също изчезна. Беше останало само едно нещо — непреодолим гняв към дон Хуан. Виждах го само на няколко инча от мен. Исках да го издера. Усетих, че стена. Нещо в мен започна да се свива. Чух, че дон Хуан ми говори. Гласът му беше тих и успокояващ и, стори ми се, безкрайно приятен. Той се приближи още и започна да нарежда испанска приспивна песен:
„Света Ана, защо бебето плаче? За ябълката, която е загубило. Ще ви дам една. Давам две. Една за момичето и една за теб.“ (Senora Santa Ana, porque llora el ni’no? Por una manzana que se le ha perdido. Jo ke dare yna. Je le dare dos. Una para el nino y otra para vos.). Пропи ме топлина. Беше топлина на сърцето и чувствата. Думите на дон Хуан бяха далечно ехо. Те възвърнаха забравени спомени от детството.