Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)». Краткое содержание книги:
Стаята беше почти тъмна. Дон Хуан беше запалил газената лампа и я беше оставил в ъгъла. Обикновено лампата поддържаше в стаята отпускащ полумрак с винаги успокояващата си жълтеникава светлина. Този път обаче светлината изглеждаше бледа и необичайно червена — беше обезкуражаваща. Той развърза малката си торбичка със сместа, без да маха от нея връвта, навървена около горния й край. Приближи лулата до себе си, сложи я в ризата си и изсипа малко смес в огнището й. Накара меда наблюдавам процедурата, като отбеляза, че ако се разсипе малко смес, тя ще падне вътре в ризата му.
Дон Хуан напълни лулата до три четвърти, след това завърза торбичката с една ръка, а с другата държеше лулата. Той вдигна една малка глинена чинийка, подаде ми я и ми каза да взема няколко малки въглена от огнището навън. Отидох зад къщата и загребах купчина въглени от кирпичената печка. Бързо се върнах в стаята му. Усещах дълбоко безпокойство. Беше като предчувствие.
Седнах до дон Хуан и му подадох чинийката. Той я погледна и спокойно каза, че въглените са твърде големи. Той искал по-малки, които биха се побрали в огнището на лулата. Върнах се при печката и взех няколко. Той пое чинийката с новите въглени и я сложи пред себе си. Седеше с кръстосани крака, подвити под него. Хвърли ми един поглед с крайчеца на окото си и се наведе напред, докато брадата му едва не докосна въглените. Държеше лулата с лявата си ръка и с изключително пъргаво движение на дясната, вдигна един жив въглен и го сложи в огнището на лулата. След това седна с изправен гръб и държейки лулата с две ръце, я сложи в устата си и дръпна три пъти. Той протегна ръце към мен и ми каза с твърд шепот да взема лулата с две ръце и да пуша.
Мисълта да откажа лулата и да избягам завладя съзнанието ми за момент, но дон Хуан отново настоя — все още с шепот — да взема лулата и да пуша. Погледнах го. Очите му бяха приковани в мен, погледът му беше приветлив, загрижен. Беше ясно, че съм направил избора преди много време. Нямаше алтернатива, освен да правя това, което той казва.
Взех лупата и едва не я изпуснах. Беше гореща! Сложих я в устата си крайно внимателно, защото смятах, че горещината й ще бъде непоносима за устните ми. Но изобщо не усетих някаква горещина.
Дон Хуан ми каза да вдишвам. Пушекът навлезе в устата ми и сякаш се завъртя там. Беше тежък! Имах чувството, че устата ми е пълна с тесто. Хрумна ми това сравнение, макар че устата ми никога не е била пълна с тесто. Димът имаше вкус на ментол и вътрешността на устата ми изведнъж стана студена. Беше усещане за освежаване.
— Пак! Пак! — чух да шепне дон Хуан.
Усетих как димът прониква свободно в тялото ми, почти без мой контрол. Нямах нужда от повече увещания от страна на дон Хуан. Механично продължих да вдишвам.
Изведнъж дон Хуан се наведе към мен и взе лулата от ръцете ми. Той внимателно изтърси пепелта в чинийката с въглените, след това наплюнчи пръста си и го завъртя в огнището на лулата, за да изчисти стените му. Неколкократно духна през тръбицата. Видях го да прибира лулата в калъфа й. Неговите действия задържаха вниманието ми.
Когато приключи с чистенето и прибирането на лулата, той се втренчи в мен и аз за първи път осъзнах, че цялото ми тяло е вкочанено, ментолизирано. Лицето ми натежа и челюстите ме боляха. Не можех да държа устата си затворена, но нямаше изтичане на слюнка. Устата ми изгаряше суха, но въпреки това не бях жаден. Започнах да усещам необикновена горещина по цялата си глава. Студена горещина! Дъхът ми сякаш прорязваше ноздрите и горната ми устна всеки път, когато издишах. Но той не изгаряше, а причиняваше болка като парче лед.
Дон Хуан седна до мен от дясната ми страна и без да мърда, задържа калъфката над пода, като че ли я удържаше със сила. Дланите ми натежаха. Ръцете ми увиснаха, смъквайки раменете ми. Носът ми течеше. Избърсах го с опакото на ръката и горната ми устна изчезна! Избърсах лицето си и останалата част изчезна! Аз се топях! Имах чувство, като че цялата ми плът се топи. Скочих на крака и се опитах да сграбча нещо — каквото и да било, с което да се подкрепя. Изпитах ужас, както никога досега. Хванах се за един прът, който дон Хуан държеше забит в средата на пода в стаята си. Застанах там за момент, след това се обърнах да го погледна. Той още седеше неподвижен и държеше лулата си, втренчен в мен.
Дъхът ми беше болезнено горещ (или студен?). Той ме задавяше. Наведох глава напред, за да я подпра на пръта, но явно не го улучих и главата ми продължи да се движи надолу, отвъд точката, в която беше прътът. Спрях, когато бях почти на пода. Изтеглих се нагоре. Прътът беше тук, пред очите ми! Отново опитах да отпусна глава на него. Опитах да се контролирам и да бъда в съзнание, и задържах очите си отворени, докато се навеждах напред, за да докосна пръта с челото си. Той беше на няколко инча от очите ми, но когато сложих главата си на него, изпитах най-налудничавото усещане, че минавам през него.