Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Изведнъж дон Хуан се подаде иззад скалите и ми се усмихна. Протегна ръце, прозя се и се запъти към камъка, на който седях. Отпуснах се от напрегнатото състояние и седнах.
— Какво стана? — попитах аз шепнешком.
Той внезапно кресна, че наоколо няма нищо, което да ни разтревожи.
Стомахът ми се сви. Отговорът му беше нелеп и ми се стори непонятно защо трябва да крещи, освен ако няма някаква особена причина.
Започнах да се плъзгам надолу по камъка, но той изкрещя да остана там още малко.
— Какво правиш? — попитах аз.
Той седна и се прикри между две скали в подножието на канарата, където бях аз, а после каза много силно, че само се оглеждал, защото помислил, че чува нещо.
Попитах да не би да е чул някое голямо животно. Той постави ръка на ухото си и изкрещя, че му е невъзможно да ме чуе и че трябва да викам. Неудобно ми беше да викам, но той с висок глас ме накара да говоря. Извиках, че искам да знам какво прави, и той ми отвърна, викайки, че наистина наоколо няма нищо. Изкрещя, за да ме попита дали виждам нещо необичайно от върха на канарата. Казах „не“ и той ме помоли да му опиша местността на юг.
Доста дълго време си викахме така и тогава той ми направи знак да сляза. Отидох при него и той ми пошепна на ухото, че било нужно да викаме толкова, за да покажем, че сме тук, защото аз трябва да стана достъпен за силата точно при този вир.
Огледах се, но не можах да видя никакъв вир. Той ми посочи, че стои тъкмо на него.
— Тук има вода — каза той шепнешком, — а също и сила. Тук има един дух и ние трябва да го прилъжем да излезе: може да тръгне подир теб.
Поисках да науча още нещо за така наречения дух, но той настоя да запазим пълно мълчание. Посъветва ме да остана съвършено неподвижен и да не издавам повече никакъв звук и да не помръдвам от място, за да не издам присъствието ни.
Очевидно на него му беше лесно да остане напълно неподвижен часове наред; за мен обаче това беше абсолютно мъчение. Краката ми заспиваха, гърбът ме болеше, а вратът и раменете ми се сковаваха все повече и повече. Цялото ми тяло изтръпна и се вкочани. Бях страшно неспокоен, когато дон Хуан най-накрая стана. Той просто скочи на крака и ми подаде ръка, за да ми помогне да се изправя.
Докато се опитвах да се поразтъпча, осъзнах невероятната лекота, с която дон Хуан бе скочил след часове неподвижно стоене. Доста време ми беше нужно, за да могат мускулите ми да възстановят своята еластичност, необходима, за да ходя.
Дон Хуан се упъти обратно към дома си. Вървеше изключително бавно. Наложи разстояние от три крачки, което аз трябваше да спазвам след него. Криволичеше около правия път и четири-пет пъти го пресече в различни посоки; когато накрая пристигнахме в къщата му, беше късно следобед.
Направих опит да го разпитам за събитията през този ден. Той обясни, че не е нужно да се говори. Засега трябвало да се въздържам от въпроси, докато сме във властта на силата.
Умирах от любопитство какво иска да каже с това и се опитах да му задам шепнешком един въпрос, но той ми напомни със студен и свиреп поглед, че не се шегува.
Часове останахме седнали на площадката. Аз работех върху бележките си. От време на време той ми подаваше парче сушено месо; накрая стана тъмно за писане. Опитах се да мисля за последните случки, но нещо в мен отказваше да прави това и аз заспах.
Събота, 19 август 1961 година
Вчера сутринта дон Хуан и аз отидохме с колата до града и закусихме в един ресторант. Той ме посъветва да не променям прекалено драстично навиците си на хранене.
— Тялото ти не е свикнало на силно месо — каза той. — Ако не ядеш своята си храна, ще се разболееш.
Самият той се нахрани до насита. Когато се пошегувах с това, той просто каза:
— Моето тяло обича всичко.
По обяд се отправихме отново към каньона. Продължихме да показваме присъствието си на духа посредством „шумния разговор“ и с принудителното мълчание, което трая часове.
Когато си тръгнахме, вместо да се отправи назад към къщата, дон Хуан пое по посока на планините. Най-напред стигнахме до някакви заоблени склонове, а после се покатерихме на високи възвишения. Там дон Хуан си избра кът за почивка сред една открита, незасенчена местност. Каза ми, че ще се наложи да почакаме, докато се здрачи, и че аз трябва да се държа най-естествено, което включва и задаването на всякакви въпроси от моя страна.
— Зная, че духът се спотайва някъде ей там — каза той много ниско.
— Къде?