Да спасиш свидетел [Saving Faith - bg]

— Продължавай все така, Дани — изрече на глас Торнхил. — Натискай до края. Браво, мой човек. Дай им да предвкусват победата, докато ги сграбча за гърлото.

Той се навъси, погледна часовника и стана иззад бюрото. Торнхил ненавиждаше пресата. Естествено, през целия си стаж в Управлението не бе дал нито едно интервю. Но колкото и висок пост да заемаше, от време на време му се налагаше да прави друг вид публични изявления, които мразеше също тъй силно. Трябваше да свидетелства пред комисиите на Сената и Камарата на представителите по редица въпроси, засягащи ЦРУ.

В днешните „просветени“ времена персоналът на ЦРУ подаваше всяка година над хиляда доклада до Конгреса. За секретност не можеше да става и дума. Торнхил успяваше да изтърпи тия разпити само благодарение на мисълта колко лесно може да преметне идиотите, претендиращи да надзирават дейността на Управлението. Нагли и самодоволни, те му задаваха въпроси, формулирани от техните усърдни сътрудници, които знаеха за разузнаването малко повече от началниците си.

Но поне заседанията се провеждаха при закрити врати, без участие на обществеността и пресата. Торнхил смяташе Първата поправка към Конституцията и правата, които тя даваше на разни недодялани журналисти, за най-голямата грешка в историята на Съединените щати. С драскачите човек трябваше да си отваря очите на четири; те дебнеха всяка грешка, всяка възможност да ти припишат свои думи, да те препънат, да очернят Управлението. Торнхил дълбоко страдаше от това, че никой не вярва на хората от ЦРУ. Вярно, често лъжеха, но в това нямаше нищо лошо; такава им беше работата.