Живот на заем ((Небето няма избраници))

— Как, пожелал е да се върне… вместо да остане?

— Живял е дълго време навън, преди да си дойде. Тя постави чашата си на масата.

— Щастлива съм, Клерфе. — каза тя. — При това трябва да призная, че изобщо не знам какво означава тази дума.

— Също и аз не знам.

— Никога ли не сте били щастлив?

— Често.

Тя го погледна.

— Всеки път различно — добави той.

— А кога сте били най-щастлив?

— Когато съм бил сам — каза Клерфе.

Лилиан се засмя.

— Сега къде ще отидем? Има ли тук и други омагьосани хотели и ресторанти?

— Колкото искате. Нощем при пълнолуние от водите на езерото изплува един стъклен ресторант, собственост на един от синовете на Нептун. Там могат да се опитат всички древни римски вина. Но сега ще отидем в един бар, където ще ни сервират вино, отдавна липсващо в парижките ресторанти.

Отпътуваха обратно за Аскона. Клерфе остави колата пред хотела. После двамата прекосиха площада и по едни стълби слязоха в някаква изба. Озоваха се в малък бар.

— Нямам нужда да пия повече — каза Лилиан. — Вече съм пияна от мимозите. Цялата страна е плувнала в тях. Какви са онези острови в езерото?

— Казват, през римско време се е издигал храм на Венера. Сега е построен ресторант. Но в нощите на пълнолуние древните богове понякога бродят из острова. Тогава на сутринта собственикът на ресторанта открива много празни бутилки с непокътнати тапи. От време на време сам бог Пан си отспива от пиянството на острова и се събужда към обед. Тогава може да се чуе флейтата му, а всички радиопредавания получават значителни смущения. [Пан (мит.) — древногръцки бог на овчарите и горите, изобразяван с кози крака и рога. Свирел на изнамерената от него овчарска свирка и с нея направлявал танците на нимфите. — Б. пр.]

— Това вино е чудесно. Какво е то?

— Старо шампанско, великолепно отлежало в тази изба. За щастие древните богове не разбират нищо от подобно вино, иначе отдавна да са го изпили. Шампанското е било открито едва в Средновековието.

Тръгнаха си. На стената на една къща висеше разпятие. Срещу него бе входът на един ресторант. Спасителят се взираше мълчаливо в осветеното помещение, от което ехтяха глъч и смехове. Лилиан си помисли, че тук нещо не е в ред… но бързо промени мнението си. Всичко се съчетаваше отлично.

Тя стоеше до прозореца на стаята си. Навън бяха езерото, нощта и вятърът. Пролетта шумеше в платаните на площада и в облаците. Влезе Клерфе. Сложи ръка на раменете й. Тя се извърна и го погледна. Той я целуна.

— Не се ли страхуваш? — попита тя.

— От какво?

— От това, че съм болна.

— Страхувам се само от едно — когато се състезавам с двеста километра в час, да не ми се спука предна гума — каза той.

Лилиан въздъхна дълбоко. „Колко си приличаме — помисли тя. — И двамата сме хора без бъдеще! Неговото се простира само до следващото състезание, а моето — до следващия кръвоизлив.“ Тя се усмихна.

— Има една история — каза Клерфе. — В Париж по време на гилотината повели на екзекуция някакъв човек. Било студено, а пътят бил дълъг. По едно време пазачите спрели, за да се подкрепят с вино. След като пили, предложили бутилката и на осъдения. Той я поел, разгледал я внимателно и преди да отпие, попитал: „Надявам се, че никой от вас не страда от заразна болест?“ Половин час по-късно главата му се търкулнала в коша. Тази история ми разказа моята баба, когато бях на десет години. Тя имаше навика да изпива по бутилка калвадос на ден. Всички пророкуваха, че ще умре рано. А тя си живее и досега. Пророците обаче са отдавна покойници. От бара, в който бяхме, донесох бутилка от старото шампанско. Казват, че през пролетта се пенело по-силно, отколкото през друго време на годината. Усещало напора на живота. Ето, оставям ви я тук. [Калвадос — ябълкова ракия. — Б. пр.]