Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
— Ние сме чисти.
— Не ви обвинявам, просто казвам, че за вас това има по-голям приоритет от спасяването ми. Защото, реално погледнато, докато пътуваме в този микробус, във всеки момент очаквам отново да бъда заловена от Ахил и… как ги нарекохте? Съучастниците му.
— Защо мислиш така?
— Какво значение има?
— Ти си вундеркинд. Явно вече си видяла някаква слабост в плана ни.
— Слабостта е очевидна. Твърде много хора знаят за него. Двойничките в лимузините, войниците, шофьорите. Сигурни ли сте, че няма подставено лице? Защото ако някой от тях служи на съучастниците на Ахил, те вече знаят в коя кола съм и къде ме карате.
— Никой не знае къде те караме.
— Знаят, ако шофьорът е техен човек.
— Шофьорът не знае къде отиваме.
— Просто така си кара, а?
— Знае само мястото на срещата.
Петра поклати глава:
— От самото начало се досетих, че сте глупак, защото сте психиатър. Все едно да си свещеник на религия, в която ставаш Бог.
Психиатърът се изчерви. Това достави удоволствие на Петра. Той наистина беше глупак и не му харесваше да му го казват. Трябваше обаче да го чуе от някого, защото явно живееше с мисълта, че е голям умник, а сега си играеше с огъня и самонадеяността му можеше да им струва живота.
— Може би си права — неохотно призна той. — Шофьорът знае къде отиваме сега, макар че няма представа коя е следващата ни цел. — Сви рамене. — Но няма друг начин. Все пак трябва да се доверим на някого.
— И защо решихте да се доверите точно на шофьора…?
Психиатърът не отговори.
Петра се обърна към другия пътник в микробуса:
— Искаш ли да си побъбрим?
— Мисля — отвърна той на развален общофлотски, — че си подлудила учителите във Военното училище с бърборенето си.
— Аха, явно ти си мозъкът на операцията.
Човекът я изгледа озадачено, но и обидено — не можеше да определи с какво точно го е оскърбила, но бе доловил иронията.
— Петра Арканян — заговори психиатърът, — понеже си права, че не познавам добре шофьора, кажи ми как трябваше да постъпя. Имаш ли по-добър план от това, да му се доверя?
— Разбира се. Казваш му къде е мястото на срещата и много внимателно обсъждате пътя, по който ще стигнете дотам.
— Така направих.
— Знам. После, в последния момент, точно когато ме качихте на микробуса, казвате, че вие ще карате, и го изпращате с някоя от лимузините. И отивате на съвсем друго място. Или още по-добре, закарвате ме в най-близкия град и ме пускате да се грижа сама за себе си.
Психиатърът пак отмести поглед. Толкова беше прозрачен. Един психиатър би трябвало по-добре да прикрива емоциите си.
— Онези, които ви отвлякоха, са съвсем малка група в разузнавателната агенция, за която работят — измърмори той. — Не могат да са навсякъде.
Петра поклати глава:
— Вие сте руснак, би трябвало да знаете руската история. Наистина ли вярвате, че една разузнавателна организация не може да бъде навсякъде и да следи всичко? Да не би цял живот да сте гледали само американски екшъни?
На психиатъра явно му писна. Погледна я надменно и заяви:
— Ти си пикла, която не се е научила на уважение към възрастните. Може да имаш военен талант, но нищо не разбираш от политика.
— Аха, редовния аргумент — „ти си дете и нищо не разбираш“.
— Това, че го казваш, не означава, че не е вярно.
— Сигурна съм, че разбирате от политически речи и маневри, но това е военна операция.
— Това е политическа операция — възрази психиатърът. — Няма стрелба.
Петра отново се удиви от наивността на този човек:
— До стрелба се стига, когато военната операция не постигне целите си чрез маневри. Всяка операция, чиято цел е да лиши врага от нещо ценно, е военна.
— Целта на тази операция е освобождаването на едно неблагодарно дете и връщането му у дома при мама и татко.
— Ако искате да съм ви благодарна, спрете и ме пуснете да сляза.
— Край на разговорите — заяви психиатърът. — Млъквай вече.
— Така ли прекратявате сеансите с пациентите си?
— Никога не съм твърдял, че съм психиатър.
— Със сигурност сте учили психиатрия и си личи, че сте практикували, защото нормалните хора не говорят така, когато се опитват да успокоят някое уплашено дете. Това, че сте се намесили в политиката и сте започнали нова кариера, не означава, че сте по-умен от останалите шарлатани, които мътят мозъците на хората и се мислят за учени.
Психиатърът едва сдържаше гнева си. За момент Петра изпита страх, но това й достави известно удоволствие. Щеше ли да я удари? Едва ли. Типично за психиатър той навярно отново щеше да прибегне до единствения си неизчерпаем източник на аргументи — професионалната надменност: