Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
— Лаиците често се подиграват на учените, когато не ги разбират.
— Точно това исках да кажа и аз. По отношение на военните операции вие сте пълен аматьор. Лаик. Нищо не разбирате. Аз съм специалист. А сте толкова глупав, че изобщо не искате да ме чуете.
— Всичко върви по мед и масло — държеше на своето психиатърът. — Когато се качиш на самолета за Армения, ще съжалиш за думите си, ще ми благодариш и ще ми се извиниш.
Петра се усмихна напрегнато:
— Дори не си дадохте труда да погледнете в шофьорската кабина, за да проверите дали е същият човек.
— Някой щеше да забележи, ако шофьорите се бяха сменили — заяви психиатърът, но си личеше, че последната забележка на Петра най-после го обезпокои.
— О, да, забравих, че имаме пълно доверие на вашите хора. Те сигурно следят за всичко и не пропускат нищо, защото, все пак, не са психиатри.
— Аз съм психолог.
— Охо, сигурно е трудно да признаеш, че си само полуобразован.
Психологът се извърна. Какъв беше терминът за такава реакция — избягване? Дистанциране? Тя се изкуши да го попита, но реши да не го тормози повече.
Кой твърдеше, че не можела да си държи езика зад зъбите?
За известно време пътуваха мълчаливо.
Думите й обаче явно му направиха впечатление, нещо го глождеше. След известно време той стана и отвори вратата между задницата и шофьорската кабина.
Отекна оглушителен гърмеж и психологът падна назад. Парченца мозък и костици поръсиха лицето и ръцете на Петра. Другият човек бръкна под якето си, но го простреляха два пъти, преди да успее да извади оръжието си.
Вратата към шофьорската кабина се отвори широко. Ахил се показа с пистолет в ръка. Каза нещо.
— Не чувам — отвърна Петра. — Не чувам дори собствения си глас.
Той сви рамене. Повтори по-високо, като внимателно изговаряше думите. Петра отмести очи.
— Не искам да слушам, докато не се избърша от тази кръв.
Ахил остави оръжието — далеч от нея — и съблече фланелката си. Когато Петра не я взе, той започна да бърше лицето й. Накрая тя дръпна дрехата от ръцете му и сама довърши работата.
Ушите й постепенно престанаха да пищят.
— Изненадвам се, че ги уби, преди да им се похвалиш колко си умен — отбеляза тя.
— Нямаше нужда. Ти вече им обясни колко са глупави.
— О, подслушвал си.
— Разбира се, че в задницата има микрофон. И видеокамера.
— Не беше нужно да ги убиваш.
— Тоя щеше да извади пистолет.
— Защото ти застреля другаря му.
— Хайде, хайде, превантивното използване на унищожителна сила е специалитет на Ендър. Правя само онова, на което са ме учили.
— Изненадвам се, че си тук лично.
— Къде „тук“?
— Предполагам, че си осуетил спасяването и на другите деца.
— Забравяш, че вече от месеци те наблюдавам. Защо да се занимавам с другите, когато най-добрата е в ръцете ми.
— Това комплимент ли беше?
Петра се постара да изрази цялото си презрение. Тонът й обикновено затваряше устата и на най-нахалните свалячи. Ахил обаче се засмя:
— Не е комплимент.
— А, забравих. Ти първо стреляш, не си по комплиментите.
Това малко го стъписа, дишането му леко се учести. Петра се замисли, че наистина може да си изпроси белята. За първи път застрелваха някого пред очите й. Беше го виждала само на филм. Това, че се смяташе за главен герой на биографичния сценарий, в който участваше, не означаваше, че е в безопасност. Ахил можеше да реши да убие и нея.
Дали наистина? Наистина ли смяташе да задържи само нея. Влад сигурно много щеше да се разочарова.
— Защо избра мен? — поинтересува се тя.
— Както казах, ти си най-добрата.
— Глупости. Резултатите ми от военните задачи не бяха по-добри отколкото на останалите.
— О, задачите. Те бяха само за да не бездействате, докато ви изучаваме. Или по-скоро, за да си мислите, че ни заблуждавате.
— Какво беше истинското изпитание, след като съм го издържала по-добре от всички останали?
— Рисунката с дракона — отвърна Ахил.
Петра почувства, че пребледнява. Това не му убягна и той се засмя:
— Не се бой. Няма да те накажа. Това беше изпитанието. Да видим кой от всички ще успее да изпрати послание до външния свят.
— И наградата е, че оставам при теб, така ли? — презрително измърмори тя.
— Наградата е, че оставаш жива.
Сърцето й се сви.
— Дори ти не би убил всички други без причина.
— Ако бъдат убити, значи има причина. Ако има причина, ще бъдат убити. Не, заподозряхме, че дракончето ти има някакво значение за някого. Но не можахме да открием шифъра.