Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
След това приличащият на циганче Чухрай, толкова моден сред авангардистите, надеждата на либерализма, — и толкова предпазлив. Първо, голяма чест било да говори човек пред членовете на правителството. Бил скачал с парашут в тила на противника (вероятно да филмира партизани), воювал, лежал в болница, но толкова високо като сега — не му се било случвало. Лозунгът за съвместното съществуване на идеологиите е безсмислица. (Много им допадна.) В Югославия този опит беше направен. (Хрушчов: „Ама сега Тито другояче гледа на нещата!“) Чухрай веднага премина към отстъпление: „Може и да съм поизостанал, бях там преди две години.“ Има западни филми — само полови проблеми и режисьорът се гордее, ако е показал полов акт на екрана.
Внезапно на Хрушчов му се прииска да ни покаже картина на съветски художник. И тогава стана най-голямата смехория в цялото съвещание: Хрушчов сръчка с пръст по рамото извисения до него дебелак Брежнев — „я иди я донеси“. И Брежнев — а тогава той беше председател на Президиума на Върховния съвет, тоест президент на СССР — не просто стана достойно да отиде или да изпрати някого да я донесе, ами хукна презглава: не просто се завтече, а показвайки с друсането на телесата си, с мекостъпното мяркане на лапите особената си готовност и услужливост, май дори разпери ръце. А просто трябваше да се втурне през задната вратичка и веднага да я вземе. И наистина тутакси се появи с картината и пак с мечешките си лапи я поднесе на Хрушчов, с ухилена зурла. Епизодът беше толкова ярък, че нито самата картина, нито защо я изнесоха, не съм запомнил, не съм го записал.
През същата врата от време на време се появяваше някакъв аргатин с черен костюм и носеше на поднос единствена чаша със сок или кока-кола за някого от вождовете. И тържествено отнасяше празната.
А Чухрай продължаваше меко-слагачески — и вече не можеше да се разбере: откъм страната на опозицията ли говори или откъм страната на властта. — Разбира се, всеки комунист трябва да има мъжеството да брани социалистическия реализъм. От това не си струва да се оплакваме. На мен ми доставя удоволствие, когато ме освиркват враговете. Съгласен съм: опасността от формализма е голяма. Преди малко, докато слушах речта на другаря Иличов, се запитах: и защо толкова се паникьосвах? (Иличов се усмихва.) А после се замислих: не, тук има основания за тревога. (Иличов се нацупи.) Във всичките ми филми търсеха: абе дали Чухрай не иска да подкопае съветската власт?… Не! Някои бездарници и тъпаци схванаха сегашните мероприятия на партията като сигнал за преразглеждане на политиката на партията. XX конгрес провъзгласи принципа на доверието към художника. Аз не съм за либерализма, аз съм за доверието. Не мога другояче освен с народа. Нека партията ме шамаросва колкото си иска. (Хрушчов: „Никой не е застрахован от грешки. Нещастието на Сталин беше: казах — и толкоз. А грешката трябва само да се посочи. Виж, ако настоява, че е прав — тогава… Ние посочихме на Евтушенко грешката му — а сега нашите посолства във ФРГ и Франция го хвалят.“) — Чухрай, окуражен от съчувствието на Хрушчов: „Антигероизмът е хитроумното конче на капитализма: щом няма герои, кой ще излезе на улицата да събаря капитализма? Навъдили са се хора, които разглеждат нашите дълбоки спорове като състезание по борба. Трябва да се борим за чистотата на комунистическата идеология! (И… и… какъв е изводът, кулминацията на речта? Ако ни оставите Съюза на кинематографистите — ние ставаме гаранти с честта си!“
За тази реч после всички кинематографисти възхваляваха Чухрай и цялата интелигенция следователно беше доволна.
Така в края на краищата на тепиха на тази зала — чужд за мен тепих — се състезаваха вождовете на властта, кохортата привикани и интелигенцията: за да не им бъдат отнети позициите и благата, които те смятаха за свои. Ето това тъкмо е тя — образованщината на центъра. Нито народната правда, нито глас, че съществува и една друга онеправдана страна — Русия, с нейната страдателна история, без нужда от тия творчески съюзи, — тук не се раздаваха. Но всички задължително се кълняха в името на Народа.
След това говори страшният Владимир Ермилов — джудже, а главата му започва направо от раменете като на жаба. (По време на цялата негова реч доброжелателно му кимаше Иличов.) Да недостатъците ни станаха по-забележими, защото нашата литература израсна. Трябва постоянно да усещаме идеологията на противника. Специално да инструктираме заминаващите за чужбина — и после да изслушваме отчетите им. Най-много хокаше Виктор Некрасов: срамува се заради страната си, радва се, че е в чужбина и зяпа. (А кой от тях не се радваше на тези пътувания?) Колебливо се държал със закъснелите студенти от Колумбийския университет. „Може би е трябвало да тракне с тока на обувката си по масата?!“ (Хрушчов: „Може, може!“) „Дълбоко недемократично“ е, че Некрасов в Ню Йорк предварително разказал за още неизлезлия филм „Портата на Илич“ (осуетявайки по този начин възможността за забрана). Да не създаваме нито мода, нито илюзия за преследване около някои имена.