Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Хрушчов (заканително): „А за враговете на партията — студове.“ (Него, изглежда, здравата го бяха навили от декември насам, човек не можеше да го познае. Насочили му ръката да сече клона, на който седи той самият, и той го сече в захлас.)
Косигин седи все така унило с хлътнали между ръцете му рамене, показвайки, че няма нищо общо с цялата тази работа, не участва, с такава глупост той не би се занимавал. Брежнев, до Хрушчов, едър, пълноплещест, в цветущо състояние. И Суслов, недоброжелателно-чирозен, (не че е чак толкова кльощав, ами останалите са дебели).
Подражавайки на Хрушчов, и Иличов започва да жестикулира заканително „Държат речи, разобличават, а нямат капчица талант. Изкарват се вождове на младежта, а вождът на младежта е един: «КПСС».“ По-нататък похвали Ернст Неизвестни, Евтушенко, които през това време бяха сколасали да си признаят грешките. А еди-кои си художници ( струва ми се: Андронов, Неведов, Гастев, Вилковир) са заели войнствена и неправилна позиция. И за писателите: „Можем да разберем такива, които пишат бавно, но не можем да разберем онези, които изобщо мълчат.“ (Аз седя, записвам всичко и си мисля — на тия как да им угодиш?! Едно време можех да мълча колкото си искам, а сега и да мълча не бива!) След това налегна Еренбург (тогава той им се струваше водач на опозицията, опасна фигура): докато неговите мемоари разказваха за отдавнашни събития — нашият печат мълчеше. А сега — читателите протестират: Еренбург лансирал „теория на мълчанието“. (Тоест: за всичко отдавна са знаели, но са си мълчали.)
Как се променя всичко в проекцията на времето! А през онази година нямаше по-остър въпрос от този: знаели ли са, или не са знаели всички вождове, всички партийни големци за вършеното по Сталиново време? В такова идиотско положение ги бе поставил Хрушчов. За да не бъдат заплюти, на тях им оставаше само да приемат теорията на незнанието.
Иличов: „И какво излиза според Еренбург: знаехме и си спасявахме кожата, а? Но ЦК в постановлението за преодоляването на култа към личността обясни защо народът е мълчал.“ (Пак се оградиха с народа.) А вие, Иля Григорич, не мълчахте, а възхвалявахте. През 1951-ва сте казали: „Сталин ми помогна да напиша повечето от моите книги.“ През 1953-та: „Сталин обичаше хората, знаеше сълзите на майките, знаеше бляновете и чувствата на милионите.“
И какво да отговори Еренбург, дори да го бяха поканили? Цитатите са добре подбрани, а и са десетки сигурно, че и още по-лоши. Няма що, хубаво го сплескаха. (И редно би било да пише мемоарите си не на това равнище — а като разкаяние. И при неговата европейска известност да не превива чак толкова гръб в тях.)
И Иличов уверено променя посоката: „Споменавам ви, Иля Григорович, не за да ви упрекна заради възхваляването. Всички вярвахме и възхвалявахме. А вий сте възхвалявали — и не сте вярвали.“ (Наказаха го и за онова малко, което се е осмелил да каже.)
Така е разбит главният лидер на опозицията. Само че още едно име трябва да й се отнеме — на Мейерхолд. „И за Мейерхолд не пишете всичко. Мейерхолд умееше да възрази на критика: «Така ли искате да поставите пиеса, че тя да може да се играе във всеки град на Антантата?» (Хрушчов чак се тресе от смях. И Суслов изразява смях по следния начин: изхвърля двете си дълги ръце по диагонал и там пляска с тях) Мейерхолд е писал: «Моят театър служи и ще служи на делото на революцията. На нас ни трябват именно тенденциозни пиеси.» И тъкмо затова го реабилитирахме.“
Така си е: техен човек е. През първите години от революцията кой е бил палачът в изкуството, ако не Мейерхолд?
След това излезе дългучът и пелтекът Михалков с трите медала за трите му Сталински награди. И ме смая с това, че се позова на едно писмо на Николай Александрович Бенуа: „Абстракционизмът е изчадие на ада, а се подкрепя и от католическата църква. Западното общество не е способно да се съпротивлява на естетическия терор.“ Записах си го, продължавайки да се чудя. И до днес не знам така ли го е казал Бенуа, къде, кога, — а за естетическия терор си е вярно! (Впрочем самият Бенуа през 1917-а какви ли не наивности е изприказвал.)
По-нататък Михалков прочете хапливо стихотворение срещу някой си млад и авангарден, май Евтушенко. А след това зачекна първостепенен въпрос: как „под формата на борба с религията“ (не под формата!) се унищожава дървената народна архитектура, но Иличов го прекъсна: „Докладвано е, отстранено е, за това можем да не говорим. Биете лъжлива тревога.“
Веднага му свиха сармите — това не им вършеше работа. А от свой човек не бяха очаквали, че ще им извърти такъв номер. (Ама какво време беше — все пак нещо се промушваше и през тия прегради!)