Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Междувременно взех да забелязвам, че много погрешно съм избрал мястото си в залата — освен централните редове, в средата, имаше столове и кресла по издигнатия външен кръг, между колоните, нещо като ложи, където бях седнал. Поради това твърде добре ме виждаха цялата зала и президиумът — че през цялото време драскам ли, драскам на коляно в бележника си, оправдавайки тъкмо със заетостта ми с молива, че ръцете ми не могат да ръкопляскат заедно с всички, — а те ръкопляскаха на най-обидните и верноподанически места. И това, че не ръкопляскам — е прекалено забележимо и прекалено забележимо е, че може би единствен в залата непрекъснато пиша нещо. (Нито стенограма, нито протокол не се водеха.)
И след почивката отидох и се скрих на едно от задните места, зад гърбовете на всички, близо до Олег Ефремов.
Заседанието пак бе възобновено от словоохотливия Хрушчов, той се чувстваше напълно като домакин на семейна сбирка. Каза на Чухрай: „Е, вие с речта си разложихте ръководството.“ Тоест за Съюза на кинематографистите: хайде, да си остане. Ала нека киното оправдае определението си „дългобойно оръдие на изкуството“. И пак — на темата, която единствен той си позволяваше да обсъжда: „Нашето разбиране е: Сталин беше деспот, но разбираше деспотизма в интерес на партията. Ние, естествено, не прощаваме деспотизма (о, засега още поне е така!), но някои сбъркани хора биха искали да изхвърлим заедно със Сталин и комунизма.“ (Тъкмо това исках от тях аз.)
Художникът Йохансон: „Човешките страдания не бива да станат модни в нашето изкуство. А модата се появява. Трябва, дори отричайки, да утвърждаваме. Патосът на утвърждаването е най-добрият паметник на онези, които не са сред нас.“ (Добре ви е, като не сте били в лагер.)
Хрушчов: „Правилно! Правилно! Излишно е да се описват боклучийските кофи, тях и при комунизма ще ги има. Така само ще радваме враговете.“
Роберт Рождественски, тогава известен поет, с вид на стеснителен мулат, много се вълнуваше, дори заекваше. „Нашата партия е най-поетичната на света. Проблемът за неразбирателството между бащи и деца е измислен. Не бива да се говори за младежта като цяло: «Няма да ви се уреди играта, момченца!» Напротив, младежта се учи от бащите си на принципност.“ (Иличов му изръкопляска. А Хрушчов откри неясноти в изразите: „С кого се каните да водите борба — не ми е ясно. Заставайте в редиците!“)
Най-сетне — от главните стълбове на съветската литература разяреният и страшен Леонид Соболев. Завайка се къде е останала у нас „свободата да критикуваме младите“ по ленински? Не бива да се отказваме от ленинските принципи на партийността в изкуството. Не бива да се пишат мрачни, особено опасно хлъзгави произведения. Който не е с нас, е против нас! Сега взехме да се срамуваме да създаваме положителен образ, страхуваме се, че ще ни упрекнат либералите. „Нужен е патос, за да се възхитим от самите себе си.“ (На него, естествено, много му ръкопляскаха, както и на всички техни, сигурни хора.)
Не щеш ли, май по недоглеждане, пуснаха художника Пластов, който взе да се прави на будала — и така изрече единственото свежо нещо в цялата тази поредица от срещи. В дълбоката провинция не разбират нито соцреализма, нито абстракционизма. Там питат: а плащат ли ви пари? Щото ние вече втори месец работим — на нас не ни плащат. (Не втори, а сто и втори? — разбира се, смекчил е.) На село не съществува проблемът бащи и деца: бащата е коняр, синът — говедар. Вие в Москва се чешете, където не ви сърби. Питат ме: колко вземаш за тая картина? Петара ще ти дадат ли? Знам, че ще са петстотин, но казвам: двайсет и пет. Смайват се: брей, ти си имал златни ръце! А един дядо седи до мен, кима: „Все от нас ги вземат тия пари, все от нас.“ (На това място Никита искрено се хвана с двете си ръце за главата. Да беше се хванал по-яко.) Освен туй и заплата ли получавате? И премии ли ви дават?… Не бива човек да живее само в Москва, тук правдата няма да я видиш. Тук ще чуем какво трябва да говорим, а там ще видим какво трябва да правим. (Хрушчов: „На картините трябва да се придават героични черти.“)
Това, дето го каза Пластов, беше първото, което бих казал и аз. Каза го от сърце, вместо мен го каза.